Стивън Кинг - Мизъри

„Чуй как бие сърцето му! Как се опитва да избяга! Също като нас, Пол, също като нас.“

— Африка — изрече Пол, без да съзнава, че е проговорил. Залови се да преглежда запасите от храна, като се опитваше да прецени какво може да вземе, без да предизвика подозренията на Ани. Съзнаваше, че се е отказал от мисълта за бягство. „Засега“ — запротестира обърканият му разум. Но някакъв по-дълбок глас отговори неумолимо: „Завинаги, Пол. Завинаги!“

— Никога няма да се предам! — прошепна той. — Чуваш ли? Никога!

„О, така ли? — иронично отвърна циничният глас. — Е, ще видим.“

Точно така. Ще им покаже на какво е способен.

Складът на Ани повече приличаше на бомбоубежище, колкото на килер. Навярно наличието на подобно количество храна се обясняваше с живота й на самотна жена в отдалечено място, която би могла да бъде изолирана за няколко седмици от околния свят. Навярно дори гадните Родимънови притежаваха запаси от храна, които биха предизвикали учудването на жителите от друг щат, но Пол се съмняваше, че могат да се сравнят със запасите на Ани. Това не беше килер, а истински супермаркет. Стори му се, че в него има известна доза символизъм: натъпканите с храни рафтове подсказваха за неясно очертаната граница между Суверенния щат на Реалността и Народна република Параноя. О, по дяволите символиката! Грабни храната, но внимавай. Вземи само толкова, че да я скриеш, ако Ани се върне внезапно. Разбира се, че ще се върне внезапно — телефонът й не работи, а Пол се съмняваше, че ще му изпрати предупредителна телеграма или цветя. Но в края на краищата не му пукаше, защото все пак трябваше да се храни — беше пристрастен и към този вид дейност.

Видя голямо количество правоъгълни консерви, съдържащи сардини. Отлично — ще вземе от тях и от кутиите с шунка. Нямаше отварачка за консерви, но възнамеряваше да отвори няколко в кухнята, да се нахрани и да зарови празните кутии под купчината зоклук в кофата. Забеляза отворен пакет с надпис: „Мини закуски“ и прибави няколко към нарастващия куп храна в скута му. Нямаше кутии с предварително подсладена овесена каша — навярно Ани ги бе изплюскала при последния си гуляй.

На друга полица бяха спретнато подредени, като подпалки, продълговати фъстъчени десерти. Пол взе четири, като се постара да събори построената от тях пирамида, после жадно захапа един от тях. Натика обвивката в бельото си — ще я изхвърли после.

Започна да усеща болки в краката си. Налагаше да се върне в спалнята, след като се бе отказал да подпали къщата или да избяга. Ще вземе няколко таблетки и ще пише, докато заспи. Съмняваше се, че Ани ще се върне тази нощ — бурята навън вилнееше с пълна сила. Изпитваше огромно удоволствие при мисълта, че ще пише необезпокояван, че е сам в цялата къща и няма опасност Ани да връхлети върху него с някаква налудничава идея или желание.

Излезе на заден ход от килера, изгаси осветлението, като непрекъснато си напомняше, че трябва…

(да изплакна)

… да остави всичко така, както го е намерил. Ако свърши храната преди завръщането й, ще се върне за още…

(също като гладен плъх, Поли)

… но никога не трябва да забравя простичкия факт, че рискува живота си всеки път, когато излиза от спалнята.

Подкара стола обратно през гостната и погледът му отново бе привлечен от големия албум с надпис: „Алея на спомените“, захвърлен под масата. Беше голям като луксозно издание на Шекспир и дебел като семейна Библия.

Любопитството му надделя, той го взе и го отвори.

На първата страница беше залепена малка изрезка от вестник, озаглавена: „Бракосъчетанието на Уилкс и Бериман“. Виждаше се снимка на слаб, бледен джентълмен и на тъмнокоса жена със стиснати устни. Пол погледна към портрета над камината — безсъмнено жената на име Крайзилда Бериман бе майката на Ани. Под изрезката беше написано четливо с черно мастило: „Бейкърсфийлд джърнал, 30 май, 1938“.

На втората страница следваше известие за раждането на Пол Емъри Уилкс на 12 май, 1939. Името на брата на Ани го накара да потръпне — навярно с него е гледала сериалите за Човека ракета. Значи брат й също се казваше Пол.

Страница трета съобщаваше за раждането на Ани Мари Уилкс на 1 април, 1943 — Ани наближаваше четирийсет и петата си годишнина. Пол не пропусна с ирония да отбележи, че е родена точно на Първи април.

Навън вятърът фучеше, дъждът шибаше къщата.

Пол така се увлече, че забрави болката в краката си. Обърна страницата.