Стивън Кинг - Мизъри

В кухнята имаше три врати — две вляво и една направо, между хладилника и нишата на килера. Пол реши да опита първите две. Едната се оказа кухненски гардероб — той го разбра още преди да види палтата, шапките, шаловете и ботушите — подсказа му го изскърцването на несмазаните панти. Другата водеше към задния двор — върху нея също имаше три солидни брави. Родимънови — вън, Пол — вътре!

Представи си как Ани му се присмива.

— Проклета кучка — извика той и удари вратата с юмрук. Заболя го и притисна ръка към устата си.

Сълзите дразнеха очите му и му пречеха, но не можеше да се сдържи. Обзе го паника — питаше се как да използва последния си шанс.

„Първо, трябва внимателно да преценя цялата ситуация. Естествено, ако престана да треперя. Как смяташ, можеш ли да го направиш, страхливецо?“ — мрачно си помисли той.

Изтри очите си — плачът нямаше да му помогне, и погледна към прозореца в горната част на вратата, който се състоеше от шестнайсет малки стъкла. Можеше да ги счупи, но трябваше да отстрани и рамките им, а без трион това би му отнело много време. Дори да успее, нима ще се хвърли на задната веранда — прекрасна идея, равностойна на самоубийство. Навярно ще си счупи гръбнака и вниманието му ще бъде отвлечено от краката му. Не след дълго ще умре от премръзване под поройния дъжд. Така ще се сложи край на цялата гадна история.

„Няма начин да се спася. Навярно ще пукна, но се кълна, че няма да го направя, преди да покажа на най-голямата ми почитателка, колко съм щастлив от запознанството си с нея. И това не е празно обещание, а свещен обет!“

Мисълта, че ще отмъсти на Ани му подейства успокоително. Ръцете му вече не трепереха, когато натисна светлинния бутон до заключената врата. Външната лампа освети двора, което му дойде добре дошло, защото навън започваше да се свечерява. Алеята на Ани беше наводнена, а дворът й представляваше истинско блато. Пол нагласи стола, колкото се може по-вляво от вратата и за пръв път видя шосето, което минаваше край къщата. Както очакваше, беше тесен черен път, заровен сред топящите се снежни преспи, залятата му от дъжда повърхност лъщеше като Тюленова кожа.

„Навярно Ани заключва вратите, за да се спаси от семейство Родимън, защото аз съм съвършено безопасен. Ако изляза навън с инвалидния стол, само след пет секунди ще затъна в калта. Няма да отидеш никъде, Пол — нито тази вечер, нито седмици наред — ще изминат месеци, докато земята се втвърди достатъчно, за да се придвижваш с инвалидния стол. Освен ако решиш да скочиш през прозореца и да пълзиш.“

Той съзнаваше, че е невъзможно — представяше си как ще го заболят счупените му крака след десет-петнайсет минутно пълзене като попова лъжичка през студените локви и топящия се сняг. Дори да стигне до пътя, едва ли съществува реален шанс да спре някоя кола. През целия му престой, с изключение на „Старата Беси“, по черния път бяха минали само две — шевролетът на възрастния джентълмен и автомобилът, който го бе изплашил до смърт по време на първата му „експедиция“ вън от спалнята.

Пол угаси външната лампа и се насочи към вратата между хладилника и килера — върху нея също бяха поставени три брави и тя не можеше да се отвори отвън. Той натисна бутона до нея и видя пристроена барака, изградена по продължение на къщата. В единия й край имаше струпани съчки и дръвник, в който бе забита брадва. В другия стоеше тезгях, над него бяха окачени различни инструменти. На слабата светлина на крушката Пол забеляза, че тази врата също е заключена здраво.

„Родимънови… всички до един са срещу мен…“

Пол проговори, гласът му прозвуча странно в празната кухня:

— Не знам дали те те мразят, но аз със сигурност те ненавиждам!

Отказа се от вратите и се насочи към килера. Първото, което забеляза, бяха грижливо подредените кибритени кутии, след това погледът му се насочи към консервите.

В един момент му хрумна безумната мисъл да подпали къщата; Пол я отхвърли, след това видя нещо, което го накара отново да я обмисли. В килера имаше още една врата и тя не беше заключена.

Отвори я и видя разклатена дървена стълба, която водеше към мазето. Лъхна го миризма на влага и загнили зеленчуци. Чу тихо писукане и си спомни думите на Ани: „Събират се в мазето, когато вали. Принудена съм да слагам капани.“

Побърза да затръшне вратата. Капчици пот оросиха слепоочията му и се стекоха в очите му. Нетърпеливо ги избърса с ръка. Сега идеята за подпалване на къщата му се стори по-разумна — можеше да се скрие в мазето. Но стълбите бяха прекалено стръмни, освен това възможно бе да изгори жив преди пристигането на пожарната от Сайдуиндър. Но най-страшна от всичко бе мисълта за плъховете.