Стивън Кинг - Мизъри

Не не беше сън, а още един ден, прекаран в лудницата, заедно с Ани.

Дъхът й смърдеше на разложен труп.

— Ани? — той седна в леглото, очите му се стрелкаха ту към нея, ту към капана. Навън се свечеряваше — цареше призрачен полумрак, сред който се лееше дъждът.

Пол разбра, че в сравнение със сутринта, сега състоянието й се бе влошило. Осъзна, че за пръв път бе свалила различните си маски — пред него стоеше истинската Ани. Опънатата плът на лицето й сега приличаше на отпуснато тесто, очите й бяха пусти. Беше се облякла, но полата й беше обърната наопаки. Пол забеляза нови белези върху плътта й и нови петна от храна върху дрехите й. Когато се движеше, от тялото й лъхаха безброй миризми. Почти целият ръкав на жилетката й беше просмукан със засъхваща течност, която вонеше на някакъв сос.

Ани повдигна капана и каза:

— Когато завали, се крият в мазето — плъхът тихо изпищя, щракна с челюсти и примигна с черните си очички, които бяха безкрайно по-одухотворени от очите на жената, която го държеше в плен. — Тогава слагам капани, намазвам ги със сланина от бекона. Винаги хващам осем-девет плъха. Понякога ги намирам…

В този миг лицето й отново стана безизразно.

Мълча около три минути, като продължаваше да стиска плъха — типичен случай на задълбочаваща се кататония. Пол гледаше ту нея, ту плъха и осъзна колко се е лъгал, когато си е мислил, че нищо по-страшно не може да му се случи.

Накрая, когато Пол се опасяваше, че без излишна парадност тя е потънала във вечна забрава, Ани отпусна ръката с капана и продължи мисълта си, сякаш изобщо не я беше прекъсвала.

— … удавени. Горкичките.

Погледна към плъха, от очите й се отрони сълза и капна върху сплъстената му козина.

— Горкичките животинчета!

Стисна плъха в силната си ръка, а с другата освободи пружината. Плъхът изпищя ужасяващо и се опита да я ухапе. Пол запуши с длан треперещата си уста.

— Чуй как бие сърцето му! Как се опитва да избяга. Също като нас, Пол. Смятаме се за много умни, но всъщност приличаме на плъхове в капан — плъхове с пречупен гръбнак, които все още изпитват жажда за живот.

Ръката й се сви в юмрук и стисна плъха още по-силно. Очите й се рееха в пространството. Пол нямаше сили да извърне поглед. Жилите на ръката й изпъкнаха. Внезапно плъхът изпищя, от устата му рукна кръв. Чу се пращене на счупени кости, дебелите пръсти на Ани потънаха в тялото на животното чак до кокалчетата. Капки кръв оросиха пода. Помръкващите очи на животинчето се изцъклиха.

Тя захвърли тялото му в ъгъла и разсеяно избърса пръстите си в чаршафа, върху който останаха кървави следи.

— Сега почива в мир — тя вдигна рамене, сетне се засмя. — Да взема ли пушката, Пол? Може би отвъдният свят е по-хубав — за хората и за плъховете — въпреки че не намирам особена разлика между тях.

— Почакай да свърша книгата — Пол се стараеше да произнася отчетливо всяка дума, въпреки че устата му сякаш беше натъпкана с новокаин. И преди бе изпадала в депресия, но не бе откачала напълно; Пол се питаше дали някога е била толкова зле. Ето как маниаците, изпаднали в подобно състояние, застрелваха цялото си семейство, а накрая и себе си; психопатското отчаяние на Ани му напомни за жената, която облякла децата си в най-хубавите им дрехи, купила им сладолед, след това ги завела до най-близкия мост, сграбчила ги под мишниците си и скочила във водата. Маниаците обикновено се самоубиваха, а психопатите, обхванати от отровните клещи на собственото си „аз“, изгарят от желание да услужат всекиму, който им се изпречи на пътя и да го отведат заедно със себе си на другия свят.

Помисли си, че за пръв път се намира на косъм от смъртта; усещаше, че мръсницата наистина възнамерява да го убие.

— Мизъри? — тя произнесе думата плахо, сякаш я чуваше за пръв път в живота си, но му се стори, че за миг в очите й припламна искра.

— Да, Мизъри — отчаяно търсеше начин да я убеди, но всеки подход изглеждаше опасен. — Вярно е, че понякога светът изглежда отвратителен, особено когато вали. („Спри да дърдориш, идиот такъв!“) Напоследък изпитвах страхотна болка и…

— Болка ли? — тя го изгледа презрително. — Нямаш представа какво означава истинска болка, Пол.

— Навярно е нищожна в сравнение с твоята.

— Точно така.

— Но… искам да довърша книгата и да разбера какво ще се случи — той замълча за момент. — Ще ми се и ти да останеш при мен. Струва ми се, че няма смисъл да пиша книга, щом никой няма да я прочете. Разбираш ли какво искам да кажа?