Стивън Кинг - Мизъри

В пет следобед Ани му поднасяше лека вечеря, а в седем докарваше черно-белия телевизор и двамата гледаха излъчваните от Синсинати програми. След завършването им Пол продължаваше да пише, после бавно изтърколваше стола към леглото (можеше да се движи много по-бързо, но не искаше Ани да го разбере). Тя чуваше трополенето на колелата, идваше и му помагаше да си легне. Даваше му още таблетки и Пол заспиваше като труп. На другия ден процедурата се повтаряше, на следващия — също и така нататък.

Природосъобразният му живот бе само отчасти причина за удивителната му работоспособност — всъщност до голяма степен бе задължен на Ани. Та нали нейното плахо предложение за ужилването от пчела даде насока на сюжета на книгата и го подтикна да я напише (никога не бе предполагал, че отново ще се вдъхнови от образа на Мизъри).

От самото начало бе сигурен в едно — книгата не съществуваше. Единствената му задача бе да измисли как да възкреси проклетницата по достоверен начин, преди Ани да реши да го „вдъхнови“, като му направи клизма с остри ножове.

През двата дни, последвали пътуването на Ани до града, Пол се опита да забрави, че е пропуснал златна възможност и съсредоточи цялото си внимание върху приключенията на Мизъри. Естествено, трябваше да я настанят в къщичката на мисис Рамидж; ако я закараха в дома на Джофри, прислугата — най-вече бъбривият иконом Тайлър — щеше да започне да сплетничи. Освен това трябваше да докаже, че Мизъри е получила пълна амнезия, предизвикана от шока, когато осъзнала, че е погребана жива. Амнезия ли? По дяволите, гаджето почти не говореше. Какво облекчение, като се има предвид глупостите, които обикновено дрънкаше Мизъри.

И тъй — какво да пише по-нататък, след като бе възкресил мръсницата? Липсваше сюжет. Може би Джофри и мисис Рамидж ще съобщят на Ян, че съпругата му е жива? Пол не беше сигурен — знаеше едно че колебанието е като мрачен ъгъл в чистилището запазен за писатели, които бързат да напишат произведението си, без да знаят за какво ще се говори в него.

„Не, не на Ян — помисли си той и погледна към обора. — Първо трябва да съобщят на лекаря — на дъртия глупак Шайнбоун, с толкова много букви «н» в името му.“

Мисълта за лекаря му напомни предложението на Ани, което непрекъснато се въртеше в главата му: „Всеки един от дванайсет души…“

Не, не става. Невероятно бе две съвършено непознати жени да бъдат алергични към ужилване от пчела.

Три дни след спасяването на Ани Уилкс от данъчните власти Пол потъваше в обичайната си следобедна дрямка, когато измъчените човечета от подземните цехове му сигнализираха. Този път не бе проблясък, а експлозия на атомна бомба.

Пол се изправи като свещ в леглото и дори не обърна внимание на болката, която прониза краката му. Извика с все сила:

— Ани, ела веднага!

Чу как Ани прескача по две стъпала наведнъж и спринтира по коридора. Когато влезе, очите й бяха широко отворени от уплаха.

— Пол, какво става? Да не би да имаш спазми?

— Не, Ани — отвърна той и осъзна, че мозъкът му наистина бе получил спазъм. — Съжалявам, че те изплаших, но трябва веднага да ме настаниш в стола. Най-сетне шибаната идея ми дойде наум.

Омразната й неприлична дума несъзнателно се изтръгна от устните му, но този път тя не й обърна внимание — гледаше го с уважение и с огромно страхопочитание, сякаш пред очите й гореше огън.

— Разбира се, Пол.

Побърза да го настани в стола, но когато понечи да го закара до прозореца, Пол нетърпеливо поклати глава.

— Не. Няма да ми отнеме много време, но е изключително важно.

— Хрумнало ти е нещо за книгата?

— Все едно, че съм я написал. А сега млъкни.

Сграбчи химикалката (никога не използваше пишещата машина за бележките си) и бързо изписа цял ред с драскулки, които единствено той можеше да разчете.

„Те в действителност са били роднини. Ето защо и двете били алергични към ужилване от пчела. Мизъри е сираче. И представете си: мис Ивлин Хайд се оказва СЕСТРА НА МИЗЪРИ. Или заварена сестра — звучи по-достоверно. Кой се досеща пръв? Докторът? Не, той е мухльо. Мисис Рамидж — затова отива при майката на мис Ивлин Хайд и…“

В този момент бе озарен от великолепна идея, затова се вторачи в нея със зяпнала уста и обезумели очи.

— Пол, какво ти е? — боязливо запита Ани.

— Знаела е — прошепна Пол. — Разбира се, че е знаела. Или е имала сериозни подозрения. Но…

Отново се наведе над бележките си.

„… тя, икономката, веднага разбира, че мисис И. Х. трябва да знае, че Мизъри е кръвна роднина на дъщеря й — имат еднакъв цвят на косата, или нещо подобно. Не забравяй, че майката се явява главна героиня, помисли как да допълниш образа й. Мисис Рамидж започва да проумява че мисис Ивлин Хайд НАВЯРНО Е ЗНАЕЛА, ЧЕ МИЗЪРИ Е ПОГРЕБАНА ЖИВА! ПО ДЯВОЛИТЕ, ПРЕКРАСНО Е! Навярно старата дама се е досетила, че Мизъри е незаконно дете от младежките години на дамата и…“