Стивън Кинг - Мизъри

— О, по дяволите Африка — изрече той с треперещ глас.

Поплака си, докато закара стола до кошчето за отпадъци, където скри намокрените кърпички под боклука. Настани се на предишното си място до прозореца и сложи лист хартия в машината.

„Между другото, Поли, навярно задната част на колата ти се подава изпод снега, проблясва весело под слънчевите лъчи и очаква някой да те посети и да види как изпускаш последния си шанс.“

Пол хвърли поглед към празния лист и си помисли, че едва ли ще може да пише днес, защото онова, което си бе представил, напълно развали настроението му.

Но явно нищо не бе в състояние да спре творческия му процес, който повечето писатели сравняваха с крехък предмет. При него беше обратното — писането беше неизчерпаем извор на удоволствие и нищо не беше в състояние да омърси този постоянен източник на вдъхновение: нито алкохола, нито наркотиците, нито болката. Сега се спусна към него също като жадно животно, открило кладенец при залез слънце, и жадно пи от него — т.е. намери „дупката“ в хартията и с облекчение премина през нея.

Ани се прибра в шест и четвърт — по това време той бе написал близо пет страници.

Следващите три седмици Пол прекара обгърнат от някакво странно, напрегнато спокойствие. Устата му непрекъснато пресъхваше, звуците наоколо му се струваха прекалено силни. Имаше периоди, когато усещаше, че може да извие металическа лъжица с погледа си, понякога му се искаше да се разплаче.

Независимо от необичайната атмосфера от сърбежа в зарастващите кости на краката му работата му напредваше. Купът изписани листове вдясно от машината постепенно растеше. Преди да попадне в сегашното си необикновено положение, Пол смяташе, че не може да напише повече от четири страници дневно (когато работеше над „Бързи коли“, успяваше да напише най-много три, преди да ускори темпото в края на романа). Но през напрегнатия триседмичен период, завършил с разразилата се на петнайсети април буря, той пишеше средно по дванайсет страници дневно. Ако някой познат от предишния му живот (без дори да съзнава, той разделяше живота си на сегашен и на предишен) му кажеше, че може да работи с подобна скорост, Пол положително щеше да се изсмее. Когато заваля дъждът, беше написал двеста шейсет и седем страници от „Завръщането на Мизъри“. Естествено, това беше чернова, но при преглеждането й бе установил, че написаното се нуждае от малко поправки.

Може би причината бе в изключително редовния живот, който водеше. Нямаше ги безкрайните, объркани нощи, прекарани в обиколка на баровете, последвани от дълги, объркани дни, когато пиеше кафе и портокалов сок и поглъщаше таблетки витамин В (в подобни дни всеки поглед към пишещата машина го караше да потръпва от отвращение). Не се събуждаше до някоя едра блондинка или до червенокоса дама, с която се бе запознал предишната вечер — в полунощ тези жени обикновено изглеждаха като кралици а на другата сутрин приличаха на таласъми. Пушенето беше забранено. Веднъж плахо бе помолил Ани да му даде цигара, но тя го изгледа така страшно, че той моментално се отказа от намерението си. Сега беше мистър Чистник, лишен от порочните си навици, с изключение на кодеиновите таблетки — все още не се бе отказал от тях, нали? Веднъж му бе хрумнало, че е единственият в света наркоман, който води отшелнически живот. Събуждаше се в седем и изпиваше два „Новрил“-а с портокалов сок. В осем на господина сервираха закуска в леглото — три пъти седмично варено или бъркано яйце, четири пъти овесена каша. После го слагаха в инвалидния стол до прозореца и Пол потъваше в забравата на седемнайсети век, когато жените са носели корсети, а мъжете са си били на мястото. Следваше обяд и почивка. Сетне отново ставаше, понякога редактираше, друг път просто четеше. Ани притежаваше пълна сбирка от съчиненията на Съмърсет Моъм (Пол се чудеше дали в библиотеката й се мъдри първият роман на Джон Фоулз 1 1 Авторът има предвид романа „Колекционерът“, в който главната героиня изпада в ситуация, подобна на тази на Пол Шелдън. — Б.пр. , но реши, че е по-разумно да не пита). Той започна методично да чете произведенията на големия писател, като се възхищаваше на вещината му. С течение на времето Пол се бе примирил с факта, че четенето на литературни произведения не му доставя същото удоволствие както в детството му; откакто бе станал писател, мислено подлагаше на критика работата на останалите си колеги. Но Моъм успя да го увлече и го накара отново да се почувства дете — какво прекрасно усещане!