Стивън Кинг - Мизъри

— И да го запомниш от мен, мръснико! Кученцата препикават големите клечки. Какво ще кажеш за това?

Непознатият явно нямаше намерение да отговори на Ани. На лицето му отново се появи безразличното изражение, сякаш спусна прозорче на шлем. Колата му изчезна от погледа на Пол.

За миг Ани остана неподвижна, сложила на кръста стиснатите си юмруци. После се запъти към къщата и затвори с трясък външната врата.

Пол си помисли: „Джентълменът си отиде, но аз съм тук, уви, оставам си тук.“

Този път Ани не си изкара яда върху него. Влезе в спалнята с разкопчана канадка и без да го погледне, закрачи напред-назад. Листчето все още беше в ръката й — от време на време го размахваше под носа си сякаш за собствено назидание.

— Онзи каза, че увеличават данъка ми с десет процента. Изостанала съм с вноските. Адвокати! Имали право да ми отнемат имуществото! Просрочено плащане…

Пол измуча през парцала, но тя дори не го погледна — беше забравила за присъствието му. Разхождаше се напред-назад все по-бързо, солидното й тяло сякаш разсичаше въздуха. Пол си мислеше, че ще разкъса документа на парченца, но явно Ани не се осмеляваше да го стори.

— Петстотин и шест долара! — извика тя и този път размаха листчето под неговия нос, сетне разсеяно измъкна парцала от устата му и го захвърли на пода.

Пол задъхано отметна глава назад. Струваше му се, че ръцете му ще изскочат от ставите си.

— Петстотин и шест долара и седемнайсет цента! Изрично ги предупредих, че не искам да стъпват тук. И погледни какво става!

Пол отново почувства, че му се повдига.

— Ако повърнеш, ще те оставя в мръсотията — закани се Ани. — Имам много по-важни задачи. Онзи спомена нещо за отнемане на имуществото. Какво означава това?

— Свали ми белезниците — прегракнало й напомни Пол.

— Да, да — нетърпеливо промърмори тя. — Понякога си такова дете…

Измъкна ключа от джоба на полата си и го изблъска още по-вляво — носът му се опираше в чаршафа. Пол изкрещя, но тя не му обърна внимание. Последва щракване, сетне ръцете му отново бяха свободни. Пол задъхано се изправи в леглото, сетне се плъзна надолу, като внимаваше да не размърда счупените си крака. Забеляза върху китките си белезникави бразди, които постепенно се изпълваха с кръв.

Ани разсеяно напъха белезниците в джоба на полата си, сякаш бяха хартиени носни кърпички или закачалки, задължителни за всеки порядъчен дом.

— Каква беше онази дума? Означава ли, че притежават къщата ми?

— Не. Просто искат да кажат… — той прочисти гърлото си, струваше му се, че още усеща вонята на мръсния парцал. — … че нямаш право да я продаваш.

— Така ли? Имаш много странни идеи на какво имам право, мистър Пол Шелдън. Но естествено, затрудненията на една бедна вдовица не интересуват богаташ като теб.

— Напротив. Много съм разтревожен, Ани. Просто исках да кажа, че ипотекирането не е нищо в сравнение със санкциите, които ще ти наложат, ако си изостанала в плащането на месечните вноски. Наистина ли си пропуснала да ги платиш?

— Не съм някоя крадлива ирландка — озъби се Ани. — Редовно плащам сметките си. Само този път…

„… забравила си, нали? Точно както непрекъснато забравяш да откъснеш листа на проклетия календар, но сега последствията са много по-сериозни. Притесняваш се, защото за пръв път забравяш нещо важно. Всъщност състоянието ти се влошава с всеки изминал ден, нали? Психопатите успяват да се справят с живота — по своему, разбира се — и както знаеш от опит, често наказанието им се разминава. Но има разлика между кротките и буйните луди. Нещо ти подсказва, че ти постепенно се приближаваш към: втората категория.“

— Просто не се бях наканила — намусено промърмори Ани. — Покрай тебе не мога да вдигна глава от работа.

Внезапно Пол бе осенен от великолепна идея, която криеше огромни възможности и той произнесе прочувствено:

— Зная, че ти дължа живота си и че ти създавам непрекъснати неприятности. В портфейла ми има около четиристотин долара. С тях ще платиш вноската си.

— О, Пол, не мога да приема парите ти — тя се втренчи в него смутено, но същевременно с явно облекчение.

— Те не са мои — каза той и се усмихна лъчезарно, докато си мислеше: „Искам само едно Ани, да откачиш точно когато докопам някой от ножовете ти. Смятам, че съм достатъчно подвижен, за да го използвам. Десет секунди, преди да разбереш, че си мъртва, вече ще се печеш в пъкъла.“ Сетне продължи:

— Парите ти принадлежат. Ако искаш, считай ги за аванс — замълча, после реши да рискува и каза: