Стивън Кинг - Мизъри

Н е, подоб н а идея беше н алуд н ичава. Бе изми н ало прекале н о дълго време.

Двамата с Джофри се приближиха и се загледаха като хип н отизира н и в н адгроб н ия камък н а Мизъри, където бяха изписа н и датата н а ражда н ето и н а смъртта й и ед н о-еди н стве н о изрече н ие: „Любимката н а всички.“

Мисис Рамидж поглед н а младежа и промълви с глас н а човек, събуждащ се от дълбок съ н :

— Защо н е до н есохте сечивата?

— Почакайте — отвър н а той, прос н а се н а земята и долепи ухото си до гроба, където вече започваше да н ик н е трева.

За миг върху освете н ото му от лампата лице бе изписа н същият мъчителе н страх, който бе забелязала в мига, когато бе почукал н а вратата й. После това израже н ие се заме н и от безкрае н ужас и безум н а н адежда.

— Струва ми се, че е жива — с огром н о усилие прошеп н а той и поглед н а ико н омката. Очите му бяха облеще н и, уст н ите му се гърчеха. В н езап н о се преобър н а по корем и изкрещя в гроба:

— МИЗЪРИ! ТУК СМЕ! З Н АЕМ, ЧЕ СИ ЖИВА. ДРЪЖ СЕ, СКЪПА!

Вед н ага след това скочи н а крака и изтича към двуколката, за да вземе сечивата. Обутите му в чехли крака разкъсваха н иско стелещата се мъгла.

Краката н а мисис Рамидж се подкосиха, за малко от н ово щеше да припад н е. Сякаш по собстве н а воля главата й се притис н а към земята — беше виждала как деца долепват ухото си към железопът н ата ли н ия и се ослушват за пристига н ето н а влака.

Сега и тя чуваше звуците — приглуше н о, мъчител н о скрибуца н е, което бе различ н о от звуците, издава н и от къртиците — н ечии пръсти безпомощ н о драскаха дърве н ия ковчег.

Ико н омката си пое дълбоко дъх, който сякаш помог н а н а спрялото й сърце да забие от н ово, и извика:

— ИДВАМЕ, МИЛЕДИ, ИДВАМЕ! БЛАГОДАРЯ Н А БОГА, ЧЕ ПРИСТИГ Н АХМЕ Н АВРЕМЕ!

С треперещи пръсти започ н а да изскубва по н ик н алата трева. Когато Джофри се вър н а, бе успяла да изкопае дълбока дупка.

Пол вече бе успял да напише девет страници от седма глава. В последния момент Джофри и мисис Рамидж измъкват Мизъри от гроба и установяват, че изобщо не ги познава, нито се сеща коя е тя самата. В този момент Ани Уилкс влезе в стаята. Този път Пол я чу и спря да пише, съжаляваше, че го е изтръгнала от въображаемия му свят.

Тя държеше страниците с първите шест глави — бе прочела началото за по-малко от двайсет минути и беше изгълтала цялото съдържание за около час.

Пол внимателно я изгледа и с интерес установи, че Ани Уилкс е леко пребледняла.

— Е, как ти се струва? Честно ли е?

— Да — разсеяно каза тя, сякаш въпросът му беше излишен. — Честно е. При това е интересно и вълнуващо, но някак си… много страшно. Не прилича на другите книги за Мизъри…

„Човекът, написал тези страници беше в отвратително настроение, миличка“ — помисли си Пол и попита:

— Да продължавам ли?

— Разбира се, иначе ще те убия — усмихна се тя.

Но Пол не отвърна на усмивката й. Думите й, които едно време би причислил към изтърканите фрази от рода на: „Изглеждаш толкова сладка, че бих те изял“, сега съвсем не му се сториха банални.

Въпреки това огромно впечатление му направи начинът, по който тя стоеше на прага. Сякаш се страхуваше да пристъпи по-близо, за да не се опари от излъчваната от него топлина. Пол осъзнаваше, че реакцията й не е предизвикана от преждевременното погребение на Мизъри. Не — Ани бе впечатлена от разликата между написаното преди няколко дни и сега. Първият му опит напомняше скучно съчинение на осмокласник на тема: „Как прекарах лятната ваканция“. Но сега разликата беше чувствителна — пещта в него гореше. Не бе особено доволен от написаното — сюжетът беше интересен, за разлика от героите — както винаги шаблонни, но този път усещаше в себе си сила, този път между редовете се излъчваше топлина.

Развеселено си помисли: „И тя усеща топлината. Струва ми се, че се бои да се приближи, за да не я изгоря.“

— Едва ли ще се наложи да ме убиваш, Ани — меко каза той. — На самия мен ми харесва. Защо да не продължа?

— Добре — съгласи се тя, остави страниците върху дъската и бързо се отдръпна.