Стивън Кинг - Мизъри

— Може би ще искаш веднага да прочиташ написаното? — попита Пол.

Ани се усмихна:

— Да. Все едно, че гледам серийните филми от детството ми.

— Не ти обещавам, че всяка глава ще завършва вълнуващо — прекъсна я Пол. — Книгите се различават от филмите.

— Няма значение — разпалено извика Ани. — Иска ми се да узная какво ще се случи в осемнайсета глава, дори ако в края на предишната глава Мизъри, Ян и Джофри седят на верандата и четат вестници. Вече изгарям от любопитство да разбера какво ще стане по-нататък — не, не ми казвай! — възкликна тя, сякаш Пол бе предложил услугите си.

— Обикновено не разрешавам да четат произведенията ми, докато не свърша — каза той и се усмихна. — Но сега случаят е специален — ще ми доставиш удоволствие, ако четеш всяка последователна глава.

Помисли си: „Така започнаха хилядата и една нощи на Пол Шелдън“, сетне каза:

— Питам се дали ще ми направиш една услуга?

— Каква?

— Да попълваш проклетата липсваща буква „н“.

Ани се усмихна лъчезарно.

— Поласкана съм. А сега ще те оставя на спокойствие.

Запъти се към вратата, поколеба се и се върна. После съвсем плахо за пръв и последен път се осмели да му предложи своя идея.

— Може би е била пчела?

Пол вече се взираше в листа пред себе си и търсеше „дупката“. Искаше му се, преди да заспи, да пренесе Мизъри в къщичката на мисис Рамидж, затова изгледа Ани с грижливо прикрито нетърпение.

— Моля?

— Пчела — повтори тя и се изчерви до уши. — Всеки дванайсети човек е алергичен към пчелната отрова. Виждала съм много подобни случаи, преди да… преди да прекъсна работата си като медицинска сестра. Алергията се проявява по различни начини. Понякога ужилването може да предизвика коматозно състояние… подобно на онова, което някога са наричали каталепсия.

Сега лицето й беше почти мораво.

За миг Пол се замисли върху идеята, сетне я отхвърли. Ужилване от пчела би могло да предизвика злощастния припадък на мис Ивлин Хайд, още повече че действието се развиваше през лятото, и то тъкмо в градината. Но вече беше решил, че достоверността на романа ще се основава на роднинските връзки между двете жертви, а Мизъри бе предала Богу дух в спалнята си. Проблемът беше, че Вярната му читателка нямаше да повярва, че в разстояние на шест месеца две различни жени от съседни села са погребани живи в резултат на ужилване от пчела.

Не искаше да противоречи на Ани не само от страх да не я разгневи. Не искаше да й противоречи, защото щеше да я обиди жестоко; не искаше да я наранява, въпреки че самата тя му бе причинила страхотни физически болки. Затова използва спасителния за писателите ефемизъм:

— Признавам, че е възможно и ще го обмисля. Но вече имам нещо наум и се страхувам, че няма да пасне.

— О, зная, че не аз, а ти си писател. Не ми обръщай внимание, извинявай…

— Ани, не ми се…

Но тя вече тичаше с тежки стъпки по коридора. После се взря в празното пространство. Погледна надолу, очите му се разшириха от ужас, тялото му изтръпна.

От двете страни на вратата се виждаха черни следи. Веднага се досети, че са от главините на стола, когато насила го бе вкарал в спалнята. Оттогава бе изминала почти седмица — странно, че не ги е забелязала. Но съвсем скоро — утре или може би днес — Ани ще започне да чисти с прахосмукачката и ще ги съзре.

Непременно.

През останалата част от деня Пол успя да напише само няколко страници.

„Дупката“ в листа бе изчезнала.

На следващата сутрин Пол седеше в леглото, облегнат върху куп възглавници, пиеше кафе и оглеждаше следите от двете страни на вратата като гузен убиец, току-що забелязал кървава дреха, която е пропуснал да унищожи. Внезапно Ани нахлу в спалнята, очите й щяха да изхвръкнат от орбитите. В едната си ръка пържеше парцал за прах, а в другата — колкото и да бе невероятно — белезници.

— Какво… — успя да каже Пол, после тя го сграбчи с отчаяна сила и го накара да седне в леглото. Ужасна болка прониза краката му и той изкрещя. Чашата изхвръкна от ръката му и се разби на пода. Пол си помисли: „В този дом непрекъснато се чупи по нещо“, после се вцепени: навярно Ани е забелязала следите и ще го подложи на ново, невероятно мъчение.

— Млъкни, глупако — изсъска Ани. Изви ръцете му назад и щракна белезниците. В този миг Пол чу как някаква кола идва по алеята.

Отвори уста с намерението да проговори или отново да извика, но преди да успее, тя натика вътре парцала, който миришеше на препарат за полиране на мебели.