Стивън Кинг - Мизъри

— Пол?

Вдигна поглед към Ани, стиснал банкнотите в ръката си. Бяха общо четиристотин и двайсет долара.

— Какво ти е? — Ани го наблюдаваше с фалшива майчинска обич и нежност; те бяха маска, зад която съществуваше само пълен мрак.

— Плачеш ли, Пол?

Той докосна със свободната си ръка бузата си и усети, че е мокра. Усмихна се и подаде парите на Ани.

— Извинявай, разчувствах се. Мислех си колко си добра към мен. Предполагам, че повечето хора не те разбират, но аз не съм от тях.

Очите й се насълзиха, тя се наведе и нежно го целуна по устните. Пол усети неприятния й дъх, който сякаш идваше от мрачните й дълбини и който му напомни миризмата на вмирисана риба. Беше хиляди пъти по-неприятен от вонята на мръсния парцал. Спомни си за ужасния й дъх…

(дишай, по дяволите, дишай!)

… който нахлуваше в гърлото му като отвратителен повей от ада. Стомахът му се сви, но все пак успя да се усмихне.

— Обичам те, скъпи — промълви тя.

— Ще ме настаниш ли в стола, преди да тръгнеш? Искам да пиша.

— Разбира се — тя го прегърна. — Разбира се, скъпи.

Въпреки нежността си Ани не пропусна да заключи вратата на спалнята, но отварянето й не представляваше проблем — сега не беше обезумял от болка или от липсата на наркотик. Грижливо като катеричка бе скътал под дюшека четири фиби.

Изчака известно време, за да се увери, че наистина е заминала, изтъркаля стола до леглото и взе фибите, заедно с каната с вода и кутията хартиени носни кърпички от шкафчето. Придвижването на стола заедно с пишещата машина не го затрудняваше, защото ръцете му бяха заякнали. Навярно Ани Уилкс здравата ще се изненада, когато разбере колко е силен — Пол искрено се надяваше, че това ще се случи съвсем скоро.

Старата машина марка „Роял“ не ставаше за писане, но пък беше идеална за вдигане на тежести. Беше започнал да се упражнява по време на отсъствията на Ани, когато беше прикован към стола. Отначало успяваше да вдигне машината само пет пъти, а сега стигаше до осемнайсет-двайсет повдигания, и то без почивка. Прилично постижение, като се има предвид, че проклетата машина тежеше минимум двайсет и пет килограма.

Вкара в ключалката фиба, докато стискаше другите в устата си като шивачка, която подгъва рокля.

Предполагаше, че металното парче, останало в ключалката, ще му създаде затруднения, но се бе излъгал. Почти веднага улови запънката и я повдигна заедно с езичето. За миг се изплаши, че Ани е залостила вратата отвън, въпреки че се беше постарал да изглежда по-немощен и болен, отколкото се чувстваше. Но знаеше, че лудите са безкрайно мнителни. Оказа се, че греши, защото вратата се отвори.

Пол изпита познатото чувство на вина и желание да побърза. Непрекъснато се ослушваше за пристигането на джипа, въпреки че Ани беше заминала едва преди четирийсет и пет минути. Той измъкна от кутията сноп хартиени кърпички, потопи саморъчно направения тампон в каната и несръчно се наведе встрани, стиснал в ръка подгизналата хартия. Стисна зъби и без да обръща внимание на болката, затърка следата в долната част на рамката.

Изпита огромно облекчение, когато тя започна да избледнява. Беше се опасявал, че главините на колелата са олющили боята, но всъщност само леко я бяха издраскали.

Отдалечи се от вратата, обърна стола в противоположната посока, за да изчисти другата следа. Когато свърши, даде на заден ход и изгледа вратата, като се опитваше да я види през крайно мнителния поглед на Ани. Следите оставаха, но бяха почти незабележими. Надяваше се, че тя няма да ги види.

— Приятели и съседи — извика той, навлажни с език устните си и се засмя, — бурята идва, скрийте се в мазетата!

Отново закара стола до вратата и погледна в коридора, но след като бе изтрил следите, вече не изпитваше желание, нито се осмеляваше да продължи опасния експеримент. Стига толкова за днес. Ще опита някой друг път.

Сега единственото му желание бе да работи.

Стори му се, че изщракването на ключалката отекна в празния коридор.

„Африка.“

„Птицата беше от Африка.“

„Не трябва да плачеш за нея, Поли, защото след време тя забрави уханието на степта по пладне; забрави звуците, издавани от животните, дошли на водопой, и уханието на високите дървета в голямата горска просека на север от Големия път; забрави вишневочервеното слънце, залязващо зад Килиманджаро. След време птицата свикна със замъглените от смога залези в Бостън и вече не искаше да се върне в родината си. Дори ако някой намислеше да я освободи, тя щеше да се свие в някое ъгълче, уплашена и изпълнена с носталгия, докато най-сетне щеше да загине.“