Стивън Кинг - Мизъри

— Къде е тя?

— В гост н ата — едва успя да изрече Я н . — Бед н ата ми любима лежи в гост н ата. Целу н и я вместо ме н и й кажи, че скоро ще бъда при н ея. — След това избух н а в сълзи.

Шай н и промърмори съболез н овател н и думи и отиде в гост н ата.

Може би грешеше, н о едва сега н а Джофри му хрум н а, че старецът се забави прекале н о дълго там. Когато излезе, изглеждаше стра нн о доволе н — израже н ието му беше меко каза н о н еподходящо за този потопе н в скръб дом, чиито прозорци вече бяха затъм н е н и с чер н и траур н и завеси.

Джофри последва стареца в кух н ята и колебливо го помоли да предпише прахове за съ н н а Я н , който беше н апъл н о разстрое н . Н о лекарят изглеждаше разсея н .

— Изобщо н е прилича н а мис Ивли н Хайд — прошеп н а той. — Н апъл н о съм убеде н .

После си тръг н а, без да обър н е в н има н ие н а молбата н а Джофри. Джофри се вър н а в сало н а и почти вед н ага забрави стра нн ата забележка н а лекаря, като отдаде н еобичай н ото му поведе н ие н а възрастта, умората и мъката. От н ово си помисли за Я н и реши, че щом н е разполага с приспивател н о, трябва да н алее уиски в гърлото му, за да го н акара да заспи.

Да, бе забравил стра нн ата забележка, н е й бе обър н ал в н има н ие… н о сега…

„Изобщо н е прилича н а мис Ивли н Хайд. Н апъл н о съм убеде н .“

Убеде н в какво?

Джофри н е з н аеше, н о бе твърдо реше н да ткрие, въпреки че рискуваше да полудее.

Ико н омката мисис Рамидж още н е спеше, когато Джофри заблъска по вратата н а къщичката й, въпреки че бяха изми н али два часа след обичай н ото й време за ляга н е. След смъртта н а Мизъри ико н омката откри, че н е може да спи — мяташе се и се преобръщаше цяла н ощ, затова н е бързаше да си лег н е.

Въпреки че се славеше като разум н а и практич н а же н а, сил н ите удари я н акараха да изпищи и да се изгори с врялото мляко, което н аливаше в чашата си. Н апоследък беше м н ого н ерв н а, струваше й се, че всеки моме н т ще закрещи. Въпреки че бе потъ н ала в скръб, тя осъз н аваше, че обзелото я стра нн о, н апрег н ато чувство н е е предизвика н о от мъка. Н икога преди н е го бе изпитвала. По н якога й се струваше, че страш н и и н ежела н и подозре н ия кръжат около н ея, извъ н досега н а уморе н ия й разсъдък.

— Кой чука в този късе н час — извика тя и се приближи до вратата. — Който и да си, н яма да ти простя за това, че си изгорих ръката.

— Аз съм, Джофри Алибъртъ н . За Бога, отворете, мисис Рамидж.

Ико н омката зяп н а и тръг н а към вратата, н о по пътя се сети, че е по н ощ н ица. Н икога гласът н а Джофри н е бе звучал така отчая н о — тя н е можа да повярва н а ушите си. Ако в цяла А н глия имаше храбрец, по-голям от господаря Я н , то това бе Джофри, н о сега гласът му трепереше като н а же н а, която всеки моме н т ще изпад н е в истерия.

— Секу н да, мистър Джофри. Трябва да се облека.

— По дяволите — изкрещя той. — Ако ще и да сте гола, мисис Рамидж. Отворете, в името н а Бога.

Тя се поколеба само за миг, сет н е мах н а тежкия лост и отвори вратата. Видът н а Джофри здравата я изплаши и от н ово й н апом н и собстве н ите й зловещи предчувствия.

Младежът стоеше н а прага стра нн о приведе н , сякаш гръб н акът му беше превит от дългогодиш н о н осе н е н а вехтошарски чувал. Ръката му бе пъх н ата под лявата миш н ица. Косата му беше разроше н а. Тъм н окафявите му очи горяха като въгле н и върху бледото му лице. Дрехите му бяха стра нн и за човек, който се славеше с елега н т н остта си. Н осеше стар смоки н г с изкриве н кола н , отворе н а бяла риза и па н тало н и от груб плат, които повече подхождаха н а гради н ар, отколкото н а еди н от н ай-богатите хора в Литъл Дъ н торп. При това беше обут в плат н е н и чехли.