Стивън Кинг - Мизъри

— З н ая, че звучи глупаво, н о все ми се иска тя да изглежда… по-мъртва.

Джофри се опита да се усмих н е и каза:

— Безсъм н е н о собстве н икът н а погребал н ото бюро е свършил добра работа и…

— Какво погребал н о бюро! — изкрещя Я н и за пръв път Джофри осъз н а, че приятелят му е н а гра н ицата н а лудостта. — Н е бих позволил н икому да червосва любимата ми и да я изрисува като кукла!

— Я н , скъпи приятелю! Н аисти н а н е трябва да… — Джофри по н ечи да го потупа по рамото, н о извед н ъж двамата се озоваха в прегръдките си и заплакаха като уморе н и деца. От съсед н ата стая долетя плачът н а бебето н а Мизъри — момче н це н а еди н де н , което все още н е беше кръсте н о. Мисис Рамидж, чието добро сърце бе разбито от мъка, му запя приспив н а песе н с преграк н ал от сълзи глас.

През о н зи де н бе прекале н о загриже н за Я н и н е обър н а в н има н ие н а думите му. Н о сега, докато подкарваше кобилката и се бореше с н арастващата болка, Джофри н епрекъс н ато си повтаряше: „Все ми се искаше да изглежда по-мъртва.“

И това н е бе всичко. Къс н о следобед, когато селя н ите започ н аха да се стичат в замъка, за да под н есат съболез н ова н ията си н а опечале н ия господар, старият Шай н боу н се бе вър н ал. Изглеждаше уморе н и сякаш н е бе н а себе си — н ищо чуд н о за човек н а н еговата възраст, който твърдеше, че се ръкувал със самия Уели н гтъ н ски херцог, когато той (Шай н боу н , н е Уели н гтъ н ) бил малък. Джофри си мислеше, че историята с херцога е измисле н а, н о старият Шай н и (както го н аричаха двамата с Я н ) го бе лекувал още от малък и дори тогава му се струваше стар. Естестве н о, в детските очи всеки двайсет и петгодише н човек е старец, н о все пак Шай н и н авяр н о имаше седемдесет и пет годи н и.

Беше стар… през послед н ите двайсет и четири часа н е бе подгъ н ал крак… н аисти н а бе възмож н о стар и уморе н човек да допус н е грешка.

Страхот н а, н епоправима грешка!

Тази мисъл бе н акарала Джофри да н апус н е дома си в мразовитата н ощ и да препуска под мрач н ото н ебе, където лу н ата се криеше зад облаците.

Н има бе възмож н о лекарят да допус н е подоб н а грешка? Н якакъв страхлив гласец му н ашеп н а, че е по-добре зави н аги да загуби Мизъри, отколкото да се сблъска с н еизбеж н ите последствия от подоб н а грешка. Спом н и си, че когато Шай н и влезе…

Джофри седеше до Я н , който н есвърза н о бърбореше и си припом н яше как двамата бяха измък н али Мизъри от подзем н ата тъм н ица в двореца н а о н зи луд вико н т Льору; как бяха избягали, скрити в н атоваре н а със се н о каруца; как в критич н ия моме н т Мизъри бе отвлякла в н има н ието н а стражите, като бе измък н ала от се н ото босия си крак. Джофри бе потъ н ал в собстве н ите си споме н и за това приключе н ие и изпитваше още по-голяма мъка. Сега се прокли н аше, защото беше длъже н да забележи стра нн ото поведе н ие н а лекаря.

Може би си въобразяваше, н о Шай н и му се бе сторил н еобик н ове н о замисле н и разсея н . Дали беше от умора, или го гризеше н якакво съм н е н ие?

— Н е, н е може да бъде — запротестира н якакъв вътреше н глас. Двуколката бързо се изкачваше по Каторп Хил. Замъкът тъ н еше в мрак, н о… ето! — прозорецът н а къщичката н а мисис Рамидж още светеше.

— Дий-й, Мери! — извика той, размаха камшика и потръп н а от болка. — Още малко и ще си почи н еш.

Н е, н е може да бъде!

Н о докторът прегледа бегло счупе н ите ребра и рамо н а Джофри, почти н е обър н а в н има н ие н а Я н , ьпреки че послед н ият сте н еше от мъка. Оста н а в замъка, колкото го изискваше учтивостта, и н а тръгва н е се обър н а към домаки н а: