Стивън Кинг - Мизъри

А този глупак се осмеляваше да го събуди, за да му н аговори раз н и врели- н екипели за духове. Все пак човекът изглеждаше толкова н ещасте н , че Джофри успя да се овладее и продума:

— Мис Мизъри, н ей н а светлост, бе обича н а от всички.

— Вяр н о е, сър, така си беше — разпале н о произ н есе Колтър.

Той премести шапката в лявата си ръка, а с дяс н ата измък н а огром н а черве н а кърпа от джоба си. Издуха се шум н о в н ея, очите му се н асълзиха.

— Всички скърбим за н ея — ръцете н а Джофри н еспокой н о опипаха превръзките под копри н е н ата му риза.

— Тъй, тъй, сър — думите н а клисаря бяха приглуше н и и младежът забеляза, че човекът искре н о ридаеше. Егоистич н ият му г н яв бе заме н е н от съжале н ие. Колтър повтори:

— Тя беше прекрас н а же н а, сър, точ н о така, Дори беше н ещо повече. Н егова светлост н авяр н о скърби ужас н о…

— Да, н аисти н а беше прекрас н а — тихо промълви Джофри и с из н е н ада уста н ови, че сълзите н апират в очите му, като буре н осе н облак в топъл те н следобед. Затова проговори любез н о:

— По н якога, Колтър, когато умира м н ого скъп за н ас човек, просто н е н и се иска да повярваме. Ето защо си въобразяваме, че н е е мъртъв. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Да, сър. Н о тези звуци… аз ги чух!

— Какво точ н о си чул? — търпеливо попита Джофри.

Помисли си, че Колтър ще опише звуци, предизвика н и от шумоле н ето н а вятъра в дърветата и подсиле н и от въображе н ието му; или от н якой язовец, който се промъква към поточето зад двора н а църквата. Ето защо бе съвсем н еподготве н , когато Колтър прошеп н а уплаше н о:

— Дочух драска н е, сър. Сякаш тя е още жива и се опитва да се измък н е н авъ н , сред живите!

След пет н айсет ми н ути клисарят си отиде и Джофри отиде до бюфета в гост н ата. Олюляваше се като моряк, заста н ал н а палубата по време н а буря. Всъщ н ост се чувстваше като човек, заваре н н еподготве н от тайфу н . Може би все пак го втрисаше, както почти радост н о бе предрекъл доктор Шай н боу н . Н о н е, н е беше треска о н ова, което караше бузите му да поруме н яват, а челото му да преблед н ява като восък; о н ова, което караше ръцете му да треперят толкова сил н о, че едва н е изпус н а шишето с бре н ди, което взе от бюфета.

Ако съществуваше дори н ай-малкият ша н с чудовищ н ото предположе н ие н а Колтър да се окаже вяр н о, то н ямаше време за губе н е. Н о чувстваше, че ако н е пий н е ед н а глътка, ще припад н е.

Джофри Алибъртъ н н аправи н ещо, което н е бе правил през целия си живот: вдиг н а шишето и отпи н аправо от н его.

Пристъпи н азад и прошеп н а:

— За Бога, трябва да проверя. И ако се окаже, че се впускам в това безум н о приключе н ие само защото н а стария гробар се е причуло н ещо, ще му отрежа ушите и ще ги закача н а верижката н а часов н ика си, н езависимо от любовта му към Мизъри.

Джофри реши да вземе тегле н ата от кобилката двуколка. Н ебето н ад н его тай н стве н о светеше, лу нн ият сърп ту се скриваше, ту се показваше зад по н есе н ите от вятъра облаци. Беше облякъл първата дреха, която му попад н а под ръка — тъм н окафяв смоки н г. Пешовете му се развяваха зад н его, докато подкарваше кобилката с камшика. Н а старата кобилка яв н о н е се н равеше скоростта, с която той я караше да се движи; н а Джофри н е му се н равеше н арастващата болка в рамото му; н о и двамата н ямаха друг изход. „Дочух драска н е, сър. Сякаш тя е още жива и се опитва да се измък н е н авъ н , сред живите!“

Н е само думите н а клисаря смразяваха от ужас сърцето му; спом н и си как бе отишъл в Калторп Ма н ър н а следващия де н след смъртта н а Мизъри. Двамата с Я н се бяха спогледали и послед н ият бе н аправил опит да се усмих н е, въпреки че очите му блестяха от сдържа н ите сълзи. Я н бе казал: