Робърт Лъдлъм - Заговорът „Аквитания“

Огромната блестяща машина заемаше цялата петметрова стена на помещението с климатична инсталация. Ларсън прекара пет мъчителни минути в разглеждане, стиснал листчето с цифрите и буквите, дадени му от Джоел. Започна да върти копчета, да натиска клавиатурата и да щрака превключватели на конзолата. Най-сетне обяви:

— Вътрешната система е кодирана. Трябва ми кодът, за да вляза в нея.

— Какво, по дяволите, дрънкаш? — изкрещя Ребъл.

— Има предварително подготвена поредица от символи, която трябва да се въведе, за да се активира системата. Затова попитах няма ли наоколо компютърен специалист.

Радиото на Джони Реб изписука и Конвърс го откъсна от гърдите му.

— Вал?

— Мили! Добре ли си?

— Да. Какво става?

— Радио Франция. В Елисейския дворец са избухнали бомби. Двама депутати са застреляни на път към сутрешните митинги. Правителството мобилизира военните сили.

— Боже мой! Край!

Двама души от групата довлякоха в стаята един мъж.

— Не искаше да признае с какво се занимава — заяви наемникът отляво. — Но когато ги изправихме до стената, другите не бяха толкова потайни.

Ребъл отиде до него и го стисна за гърлото, но Джоел се втурна с ловджийския нож в ръка и отстрани с ръка южняка.

— Достатъчно преживях заради вас, мръсници такива — каза той и вдигна окървавеното острие към носа на мъжа. — И това е краят! — завря върха в ноздрата му, компютърният специалист изкрещя, от носа му бликна кръв и потече по дрехите. Конвърс отново вдигна ножа и го насочи към ъгъла на дясното му око. — Кодовете, иначе продължавам! — изрева той.

— Zwei, eins, null, elf! — жално пропищя техникът.

— Въведи го! — кресна Джоел.

— Освободих системата! — обади се англичанинът.

— А сега символите! — извика Конвърс и блъсна мъжа обратно в ръцете на нападателите на Шархьорн.

Всички гледаха смаяни зелените букви върху черния телевизионен екран. Име след име, чин след чин, пост след пост. Ларсън беше натиснал клавиша за печат и навиващият се непрекъснат лист хартия със стотици имена запълзя от принтера.

— Няма смисъл! — извика Джоел. — Не можем да ги изпратим!

— Не бъди толкова допотопен, старче — заяви англичанинът и посочи към особен на вид телефон, сложен в конзолата. — Това е превъзходно оборудване. На небето летят едни прекрасни спътници и мога да изпратя списъка навсякъде, където има съпоставима програма. Ерата вече не е на Водолея, а на технологиите.

— Бързо — рече Конвърс, облегна се на стената и изтощен се свлече на пода.

Светът наблюдаваше втрещен надигането на огромна вълна от покушения и произволни убийства. Навсякъде хората на висок глас настояваха за защита, за твърдо ръководство, за слагане край на варварщината, която превръщаше огромни градове в бойни полета, докато паникьосани граждани посягаха към оръжията. Тъй като малко от тях можеха да кажат кои са враговете им, всеки, който нападаше, се посрещаше като враг, а нападатели имаше навсякъде, заповедите им се издаваха от невидими командни постове. Полицията беше безпомощна, появиха се доброволни отряди и редовни войски, но скоро стана ясно, че и те, и техните командири са безсилни. Трябваше да се приложат по-строги мерки за контролиране на хаоса. Навсякъде се обявяваше военно положение. Навсякъде. И военните поемаха властта. Навсякъде.

В Пало Алто, Калифорния, бившият армейски генерал Джордж Маркъс Делавейн седеше вързан за инвалидния стол и наблюдаваше записи на истерията на три телевизионни екрана. Екранът отляво потъмня, след като се чуха писъците на войници, чийто камион бе внезапно нападнат и цяла рота бе вдигната във въздуха с гранати. На централния екран журналистка, с обляно в сълзи лице, четеше с едва овладян гневен глас сведения за повсеместни разрушения и необуздани убийства. Екранът вдясно показваше флотски полковник, интервюиран на барикадирана улица в нюйоркския финансов квартал. Държеше в ръка автоматичния си колт и се мъчеше да отговаря на въпросите, без да спира да дава заповеди на подчинените си. Екранът вляво отново запулсира и се появи известен новинар със стъклен поглед. Опита се да заговори, но не можа, обърна се на стола и повърна, докато камерата се завъртя и показа неподозиращ, че е в ефир, редактор, който крещеше в слушалката:

— По дяволите, няма ли кой да ми каже какво става?

И той плачеше. Удари с юмрук по писалището и се срути върху него, хванал се за главата. Тялото му се затресе от спазми и екранът отново потъмня.