Робърт Лъдлъм - Заговорът „Аквитания“

— Horst? Bist das du? 90 90 Хорст? Ти ли си? (нем.) — Бел. пр. — извика дрезгав глас и от вратата нагоре по циментираната пътека излезе мъж.

Конвърс замръзна. Останалата част от групата беше вече далеч зад ъгъла на постройка 1, а звуците на Северно море, което се разбиваше в скалите, заглушаваха гласа на мъжа. Джоел се постара да не изпада в паника. Беше сам и ако се паникьосаше, можеше да провали операцията, да разруши комплекса на Шархьорн и да убие всички, включително и Конъл Фицпатрик, ако наистина беше там.

— Ja — чу се да казва той и свърна в сянката, дясната му ръка посегна към ловджийския нож. Не можеше да се довери на пистолета в тази тъмнина.

— Warten Sie einen Augenblick! Sie sind nicht Horst!

Джоел сви рамене и зачака. Стъпките се приближиха, на рамото му се стовари ръка. Той се извъртя и стисна дръжката на ножа с такава сила, че почти блокира мисълта за ужасното нещо, което трябваше да извърши. Хвана мъжа за косата и му преряза гърлото.

Потисна напъна да повърне и издърпа трупа в най-дълбоката сянка. Главата едва се крепеше към тялото. Притича през откритото пространство и настигна другите. Никой не беше забелязал, че го няма. Всеки надничаше в по един от четирите осветени прозореца. Джони Реб беше отминал първия и последователно, твърдо и бързо посочваше в различни посоки. Всеки от мъжете кимваше отривисто и се втурваше нататък. Атаката трябваше да се проведе незабавно. Конвърс подаде глава над перваза на последния прозорец и погледна вътре. Веднага разбра защо бърза Ребъл. Вътре имаше десет часовои в униформи, непринадлежащи на нито една армия. Всички вземаха оръжията, гледаха часовниците или гасяха цигарите си. След това, още по-застрашително, запроверяваха пълнителите на пушките и автоматите си. Някои от тях се засмяха и издигнаха гласове, сякаш искаха нещо за сметка на другите. Джоел не разбра думите. Отстрани се от прозореца и се сблъска с Джони Реб, който беше залегнал.

— Излиза патрул, нали? — прошепна Конвърс.

— Не, синко — отвърна южнякът. — Това е взвод за разстрел. Току-що получи заповедите си.

— Боже мой!

— Ще ги проследим незабелязано. В края на краищата може и да откриеш приятелчето си Фицпатрик.

Следващите минути бяха като от роман на Кафка, поне според Джоел. Десетте мъже се наредиха в колона по един и излязоха през вратата, водеща към постройка 2. Внезапни прожектори осветиха плаца, лъчите очевидно бяха изключени, когато взводът стъпи на бетона. Двама мъже с автомати в ръце хукнаха към постройка 4, отключиха я и дръпнаха резетата на тежката врата. Втурнаха се вътре, като крещяха заповеди и палеха лампите.

— Alles aufstehen! Raus! Mach schnell! Schnell!

След няколко секунди измършавели оковани фигури, облечени в дрипи, излязоха навън и запримигваха от силната светлина. Някои едва ходеха и бяха подкрепяни от други, по-силни. Десет, двайсет, двайсет и пет, трийсет и двама, четирийсет, четирийсет и трима. Четирийсет и трима затворници на „Аквитания“ отиваха на екзекуция! Насочваха ги към бетонната стена пред платформата в другия край на плаца.

Всичко стана с истеричната сила на развилняла се тълпа! Осъдените внезапно се разбягаха в различни посоки, а намиращите се най-близо до въоръжените часовои ги удариха през смаяните лица с веригите на оковите си. Проехтяха изстрели, трима затворници паднаха и се загърчиха на земята. Взводът за разстрел вдигна пушките.

— Напред, ловци на морски котки! — изрева Джони Реб и цялата група се втурна в мелето и пусна в употреба пистолетите. Тихият им пукот се смесваше с оглушителните експлозии на оръжията без заглушители.

Всичко свърши за по-малко от двайсет секунди. Десетте войници на „Аквитания“ лежаха на земята. Шестима бяха мъртви, трима ранени, а един стоеше на колене и се тресеше от страх. Двама от групата бяха леко ранени — пилотът американец и още един.

— Конъл! — изрева Джоел и се втурна между нападалите по земята затворници, като с облекчение забеляза, че повечето се движат. — Фицпатрик! Къде си?

— Насам, лейтенанте — обади се слаб глас от дясната му страна. Джоел запрескача падналите тела и коленичи до измършавелия, брадясал флотски юрист. — Доста време ти трябваше да стигнеш дотук — продължи той. — Така е, на по-младшите чинове все по нещо не им достига.

— Какво стана преди малко? — попита Конвърс. — Щяха да ви избият!

— Точно това беше целта им. Снощи ни дадоха да го разберем и решихме, че нищо не губим.

— Но защо вие? Защо бяхте задържани точно вие?