Любомир Николов - Последната врата

По пътя на североизток, към гората Елоида — прехвърли се на 237 237 Докато слизате по стръмния път, луната постепенно се показва иззад хоризонта и облива с бледи лъчи равнината под вас. Сред синкавия сумрак долу се простира гората Елоида, черна като необятно бездънно езеро. — Хей, Гилмориен — обажда се Арнир. — Няма ли наоколо някое от твоите места за отдих, та да поспим до сутринта? — И да имаше, не бих ви го показал — сериозно отговаря елфът. — Още сме прекалено близо до Химур-Ган. Пък и по-добре ще е да пътуваме нощем, когато няма опасност да ни забележат. Кураж, приятели! Ще почиваме в Елоида. И той запява една от своите магически песни, която ви кара да забравите умората. Под светлината на пълната луна слизането не ви затруднява. Макар и отдавна занемарен, пътят е сравнително равен. След няколко прехода, прекъсвани от кратки почивки, най-сетне достигате равнината. Тук пътят се отклонява на юг, за да заобиколи Елоида. — Напред — подканва ви Гилмориен. — Усещам, че мястото за отдих е наблизо. Наистина, след десетина минути промъкване през гъстата гора групата излиза на малка поляна, обрасла с висока, мека трева. Изтощени от дългия път, всички се просвате на земята. — Почивайте без страх — казва Гилмориен. — Тук злото не може да ни достигне. Ако му вярваш и заспиш без опасения, мини на 52 . Ако смяташ, че ще е по-добре да останеш на стража до разсъмване, продължи на 8 . .

След няколко минути елфът доказва, че не говори празни приказки. Озовавате се на малка поляна, закрита в прегръдката на стройни брези и калини. Тук сякаш самият въздух е по-друг — ароматен и свеж, изпълнен с някакво незнайно вълшебство. Докато се настанявате върху меката трева в сянката на дърветата, елфът тихо изрича:

— Починете си, приятели. Скоро умората ще се разсее като лош сън. Някога моят народ е създал из гори и планини безброй места за отдих, но днес магията постепенно чезне и вече няма кой да я поднови.

С изумление осъзнаваш, че елфът е прав. Нежното докосване на прохладната трева влива нови сили в морното ти тяло. Чувстваш се бодър и свеж, като че току-що си станал от сън. Мислите ти са кристално ясни. И внезапно се сещаш, че още не знаеш имената на своите спътници.

— Слушайте, приятели — казваш ти. — Вие се познавате от години, но аз ви срещнах едва вчера. Ще разрешите ли да узная имената ви?

От цялата група елфът единствен е останал прав, сякаш не се нуждае от почивка. Той пристъпва към теб и се покланя.

— С удоволствие. Наричат ме Гилмориен.

— Истинското име е сериозно нещо — промърморва джуджето. — Опасно е да го разкриваш за щяло и нещяло. Но добрите приятели заслужават доверие. — С тия думи то става и също се покланя. — Арнир, на твоите услуги.

— Аз пък съм Банун — раздава се зад гърба му тътнещият глас на трола.

— И както винаги мене оставихте последен — кисело се обажда таласъмът. — Такава е съдбата на нашето племе. Вечно гонени, вечно презирани и пренебрегвани…

Какво ще му отговориш?

„Стига си се превземал, омръзна ми да те слушам“ — мини на 146.

„Не е вярно, от всички тук ти си ми най-скъпият приятел“ — продължи на 179.

„Недей да говориш така, за мене всички сте приятели и между вас няма нито пръв, нито последен“ — прехвърли се на 230.

Скоро Големия кръстопът се появява пред вас и отново трябва да избираш. Накъде ще поведеш отряда?

На юг, към Стария разклон — мини на 222.

На запад, към гората Дениарда — продължи на 187.

На север, към Химурганския проход — попадаш на 242.

След първия успех вече разчиташ на знанията си, макар че сега задачата ти ще бъде много по-трудна. Остават още шест реда от надписа:

(клише с рунически надпис:

УРУГ-ГАН

БАРАТУЛИА

ДЕНИАРДА

УСТУРИМ

ЕЛОИДА

АЛАД-ГАН)

Ако успееш да разчетеш първия ред, продължи на 234.

Ако решиш да се откажеш, мини на 142.

Няма изход. Само след две-три минути си здраво омотан с въжета и двама яки мъже те поднасят към огнището. Когато пламъците обхващат краката ти, с ужас разбираш, че няма да издържиш на мъчението. Ще издадеш и приятелите си, и тайната на Баратулия. Подземният град на джуджетата ще бъде разграбен от алчни разбойници. Това е печалният край на твоето приключение.

Чуваш зловещия влажен звук на точното попадение и в същия миг из гората се раздава предсмъртен крясък. Но веднага след него под клоните избухват войнствени викове на десетки гърла. Над поляната се посипва град от стрели. Докато се опомниш, една от тях те улучва в гърдите. Надигаш ръка към нея, но преди да довършиш движението, силите ти изчезват и ти падаш мъртъв върху прохладната трева. Това е краят на твоето приключение.