Любомир Николов - Последната врата

Ако желаеш да тръгнеш с него, продължи на 121.

Отново сте в залата на Първата врата. Макар че вече си виждал всичко тук, очите ти отново са приковани към великолепните творения на джуджетата. Изглежда, че и твоите спътници изпитват същото, защото цялата група спира на място.

Дълго мълчите, загледани в мозайката от полускъпоценни камъни. Най-сетне ти се изтръгваш от съзерцанието и хвърляш поглед наоколо. Не бива да губите излишно време.

Ако искаш да разчетеш надписа край Първата врата, мини на 94.

Ако поведеш групата към вратичката в левия ъгъл, продължи на 28.

Ако искаш да се върнеш надолу по стълбата и да тръгнеш по отклонението, попадаш на 40.

А ако досега не сте опитвали да отворите Първата врата и желаеш елфът да го стори, мини на 188.

Решително пъхаш пръст в катинара и натискаш лостчето. С неподозирана бързина тролът отваря клетката и изскача навън. От гърлото му излита зловещо ръмжене:

— Сега ще си разчистим сметките, Тибур!

Дори и в слабата светлина забелязваш, че Тибур е пребледнял. Но когато отговаря, гласът му е твърд:

— Връщай се в клетката, тъп камънак! Иначе има да си патиш!

Гръмовният смях на трола изпълва менажерията. Той прави две грамадни крачки напред и Тибур изчезва навън.

— Отворете клетката! — моли елфът. — Освободете ме! Бързо! Бързо!

— И мене! — подвиква джуджето. — Не ме оставяйте!

Оглеждаш се. Как да догониш Тибур и как да му отнемеш ключовете? Но само след миг разбираш, че ключове изобщо не са ти необходими. Тролът с лекота изкъртва два железни пръта от клетката на елфа, след това се обръща към джуджето. Скоро то също е на свобода.

— Да бягаме! — подканваш ги ти.

Но в този момент от най-тъмния ъгъл долита скърцащ, неприятен глас:

— Хей, ами аз? Ще ме оставите ли?

Обръщаш се. Това е таласъмът, сгушен в клетката заедно с маймуната.

Правиш крачка назад, но елфът те спира.

— Остави го. Никой не е видял добро от таласъмите. Те са злобни, коварни и лъжливи. Проклети твари!

Знаеш, че елфът има право, ала все пак се колебаеш. Не би желал да оставиш дори такава жалка твар в робство. А и изпитваш известни съмнения в преценката на елфа. Та нали неговият народ открай време враждува с таласъмските племена. При по-спокойни обстоятелства навярно би преценил всички доводи „за“ и „против“. Само че в момента нямаш време за губене и трябва да решаваш бързо.

Ако решиш да освободиш и таласъма, мини на 202.

Ако не желаеш да го пуснеш, мини на 131.

Първият, когото забелязваш на склона, е дребен, плешив мъж с протрити панталони и кърпена риза. Той размахва ръце като вятърна мелница и гневно крещи:

— Ама тоя е луд! Край! Повече не искам да имам нищо общо с него! Кой знае докъде ще ни мъкне!

— Така де, всеки си има работа — допълва друг преследвач, кльощав и дълъг като върлина. — Ако вземем да се мъкнем по чукарите за щяло и нещяло…

Пред очите ти вече се появява цялата потеря. В средата на групата Тибур също размахва ръце и се опитва да спре ту един, ту друг.

— Почакайте още малко! — кънти над склона гневният му глас. — Ще ги хванем! Непременно ще ги хванем, усещам го!

— Я! Тоя пък усещал! — разсмива се дребният плешивец в началото на колоната. — Смахнат циркаджия!

С два скока Тибур се озовава до човечеца и го хваща за шията.

— Какво рече? Искаш ли да ти натикам зъбите в гърлото?

— Остави човека! — изрича някой с толкова заплашителен глас, че по гърба ти полазват студени тръпки.

Усещаш как цялата група се стяга. Един по един хората отстъпват настрани и след няколко секунди Тибур се озовава в обръч от копия, мечове, вили и лъкове.

— Не ни досаждай повече, чужденецо — добавя същият мрачен глас. — Потерята свърши. Прибираме се по домовете си, а пък ти, ако имаш поне капчица здрав разум, няма повече да припариш в нашия град.

Настава тишина. Преследвачите нарамват оръжията си и бавно тръгват надолу по склона. Единствен Тибур остава да стои като вкаменен сред високата планинска трева. Ненадейно от гърлото му излита треперещ от ярост рев.

— Ще ги открия, казвам ви! Може да пукна, но ще ги открия и тогава ще се каят, че са посмели да противоречат на Тибур, ловеца на тролове!

Само ехото му отвръща. Преследвачите се отдалечават безмълвно и скоро изчезват надолу по склона. Когато остава сам, Тибур се просва на тревата и избухва в ридания на безсилна злоба.

Без сам да знаеш защо, изпитваш непреодолимото желание да излезеш и да застанеш пред Тибур. Ще го сториш ли?