Любомир Николов - Последната врата

Внезапно се раздава трясък и вратата изхвръква от пантите. През тясната рамка се промъква една огромна фигура и ти с неописуемо облекчение разбираш, че това е Банун. Не те е послушал! Дошъл е след теб, но сега си му благодарен за това.

Мини на 235.

Сега Гилмориен върви начело на колоната съвсем бавно и през цялото време се оглежда в мрака. Лунните лъчи не помагат на погледа, а само правят сенките наоколо още по-плътни.

Ненадейно в нощта избухват заплашителни звънки гласове. Преди да се опомниш, многоброен отряд въоръжени елфи е сключил обръч около вас. Предводителят пристъпва напред с готов за стрелба лък.

— Кои сте вие и какво търсите в Устурим? Не знаете ли, че тук е територия на елфите?

— Историята е дълга, братко — отговаря Гилмориен. — Нека да я разкажем на по-удобно място…

— Не ме наричай свой брат! — рязко го прекъсва водачът. — Знай, че снощи гнусните таласъми нарушиха крехкия мир, който съществуваше от години по тия места. А виждам, че ти водиш една от проклетите твари. Как ще обясниш предателството си… „братко“?

— Ти не разбираш! — отчаяно възкликва Гилмориен. — Не случайно в нашата група има по един представител от всички народи. Самата съдба ни е тласнала на велика мисия. Трябва да открием Последната врата!

Елфът недоверчиво поклаща глава.

— Бих ти повярвал, но в днешните скръбни времена твоята дума не е достатъчна. Предателството пуска черните си корени дори сред нашия народ. А не виждам кой друг би могъл да те подкрепи. Водиш ни джудже, трол, човек… и таласъм. Таласъм! Само за това заслужавате смърт!

Наоколо лъковете се обтягат.

Ако имаш берил, мини на 13.

В противен случай продължи на 140.

Без да кажеш нито дума, ти поглеждаш елфа в очите и леко кимваш. Той се усмихва.

— Казах ти вече, не бива да очакваш прекалено много от мен. Но ще сторя каквото е по силите ми.

От устните му се разнася тиха песен, напомняща онази, която вече си чувал. Но сега мелодията е друга — повелителна и властна. Тя призовава магическите сили, скрити в каменната врата, заповядва им да изпълнят древното вълшебство и да ви разкрият пътя към света на легендите.

Усещаш как залата се изпълва с напрегнато очакване. Светещото кълбо между дланите на елфа се разгаря още по-силно. По ръбовете на вратата с пукот пробягват синкави искри. От дълбините на скалата долита тънък, едва доловим звън. Песента се засилва, достига върха на своята мощ… и изведнъж елфът замлъква.

Искрите изчезват. Вратата пред вас отново не е нищо друго, освен обикновен правоъгълник от гладка скала.

— Затворено е от другата страна — тихо прошепва елфът. — Няма сила на този свят, която да преодолее магията.

— Така казват и легендите — обажда се джуджето. — Само Последната врата все още е отворена. Но никой не знае къде е тя.

Мини на 57.

Кимваш и пропълзяваш след него няколко крачки по-наляво. Гилмориен ти посочва да залегнеш в корените на една стара бреза, после бързо се отдръпва назад. Не виждаш с какво това скривалище е по-добро от предишното, но решаваш да не спориш. Пък и няма време за разговори.

Мини на 228.

— Гарунас… — повтаряш ти на глас. — Какво ли може да означава тази странна дума?

— Аз знам! — подскача джуджето. — Това е на нашия древен език и означава „врати“! Продължавай да четеш, приятелю! Продължавай!

Целият отряд те гледа с надежда. Заразена от общото вълнение, маймуната подскача насам-натам и надава пронизителни крясъци.

Ако продължиш с разчитането на руническия надпис, прехвърли се на 245.

Ако смяташ, че няма да се справиш, мини на 142.

Започвате да се изкачвате, но проходът около вас става все по-тесен. След няколко минути стените се сближават дотолкова, че вече не можете да продължите. Само джуджето се провира още няколко метра напред и обявява:

— Задънена улица! Нали ви казвах, че трябваше да изберем пътя надолу!

— И аз това казвах! — заядливо се обажда таласъмът.

Няма как. Макар че не ти е особено приятно, налага се да слезете към дълбините на скалата.

Мини на 103.

— Я недей да ме учиш! — сърдито прошепваш ти.

— Както искаш — въздъхва елфът и се оттегля назад.

Мини на 255.

— Оставете го! — раздава се внезапно в залата мелодичен глас.

Гласът е тих, но толкова повелителен, че усещаш как пръстите на разбойниците неволно се разхлабват. Всички погледи се приковават към вратата, където е застанал Гилмориен.