Любомир Николов - Последната врата

Мини на 279.

Мини на 253.

— Оставете го! — раздава се внезапно в залата мелодичен глас.

Гласът е тих, но толкова повелителен, че усещаш как пръстите на разбойниците неволно се разхлабват. Всички погледи се приковават към вратата, където е застанал Гилмориен със зареден арбалет в ръцете.

— Елф! — стреснато прошепва някой.

— Той е сам срещу всички ни! — изръмжава червенобрадият. — Ако стреля, ще го смажем, преди да зареди отново! Напред!

Разбойниците напрягат мускули. Отлично знаеш, че брадатият греши. Елфите са невероятно бързи. Преди нападателите да стигнат до вратата, Гилмориен ще успее да стреля поне три пъти.

Как ще постъпиш?

Ще изчакаш развоя на събитията — мини на 58.

Ще предупредиш разбойниците, че нападението им е обречено на провал — продължи на 77.

Ще опиташ да се изтръгнеш от хватката и да изскочиш навън — попадаш на 34.

С всяка крачка напред те изпълва странна увереност, че най-сетне си избрал правилния път. Пред вас постепенно расте непристъпният връх Алад-Ган. Усещаш, как радостната възбуда обзема и твоите спътници.

— Там е, кълна се в брадата си! — мърмори Арнир.

— Там е — повтаря като ехо таласъмът.

— Там е! Там! — шепне Гилмориен.

Вече сякаш не крачите сами, а някаква незнайна сила ви влачи напред и нагоре по стръмните скалисти склонове. Катерите се по сипеи, прескачате пукнатини, слизате в пропасти и пак продължавате нагоре. Телата ви са забравили що е умора. Знаете само едно: напред и нагоре, напред и нагоре. С някакъв свръхестествен усет Арнир избира верния път през непроходими лабиринти от нападали скали, а когато и той се затрудни, Банун отхвърля препятствията като перушинки. Няма сила, която да ви спре!

И ето, че изведнъж те изпълва ново чувство: целта ви е наблизо. Спираш, оглеждаш се… и надаваш възторжен вик. Върху скалата над вас блести познатият правоъгълник от полиран камък, но сиянието му е много по-ярко от всичко, което си виждал досега. Това е Последната врата — скрита на съкровено място, далече от пътища, далече от хорски очи!

Твоите спътници стоят като вкаменени. Ти се опомняш пръв и пъргаво се изкатерваш по стръмния скален корниз, който води право към вратата.

Но тук те чака зловеща изненада.

Мини на 20.

За част от секундата остра болка прорязва гърдите ти — сякаш невидима ръка е стиснала сърцето и го мачка, превръща го в камък. Ала това чувство веднага изчезва и кръвта плъзва по жилите ти с буйна, първобитна мощ. Знаеш, че вече си от избраните, от най-могъщите хора на този свят. Край тебе елфът продължава жалкото си хленчене и за да му запушиш устата, ти се завърташ и стоварваш юмрука си право в лицето му.

— Браво, момче! — чуваш зад гърба си гласа на Тибур. — Знаех, че в тебе има мъжество! Двамата с тебе ще извършим велики дела. Ще имаме власт и богатство…

— Богатството вече го имаме — ухилваш се ти. — Там, горе на склона е легендарната Баратулия, пълна със злато и скъпоценни камъни.

Тибур те потупва по рамото.

— Отлично, приятелче! Остава ми само да свърша още една малка работа — да се разплатя с тия тук… Не, не ми помагай. Сам ще се справя… Тукашното могъщество ще ги държи неподвижни, докато им видя сметката.

„Та те са твои приятели!“ — с отчаяние се провиква едно тъничко гласче в душата ти.

Ала злото в тебе вече е твърде силно. Приятели ли? Какви приятели? Няма подобно нещо на този свят! Има само сила, богатство и власт. Тия тук знаят за тайната на Баратулия — следователно трябва да умрат.

И ти със злорада усмивка се настаняваш удобно на един камък, за да гледаш как Тибур избива с голи ръце бившите ти приятели…

Тръгваш из менажерията и още в самото начало радостта ти от посещението се превръща в печал. Животните са се сгушили неподвижно в дъното на клетките си, без да обръщат внимание на досадните хлапета, които ги замерят с фъстъци и орехи. А най-тъжна гледка се оказва елфът. На вид той е точно такъв, както разказват легендите — рус, крехък и строен. Стените на клетката сякаш са готови да го смажат всеки момент. За миг погледите ви се срещат през решетката, после елфът въздъхва тежко и извръща глава.

Продължаваш напред. В следващата клетка седи ниско, широкоплещесто джудже с дълга рошава брада. То през цялото време си мърмори някакви ругатни и злобно оглежда посетителите. По-нататък виждаш маймуна и грозен, космат таласъм, сгушени един до друг в обща клетка. А в дъното на менажерията стигаш до най-внушителната гледка. Иззад дебели железни решетки насреща ти се озъбва грамаден трол. Ако го срещнеш на открито, навярно би те обзел ужас. Но сега ти става жал дори за това чудовище. Не е честно, просто не е честно същества от Вълшебните народи да стоят заключени за развлечение на скучаещата публика.