Орсън Кард - Говорителя на мъртвите

Очите на Ендър заблестяха и Миро осъзна, че каквото и да бе това същество, което живееше в компютъра, то не бе фантом, то бе част от живота на този мъж. И той го предаваше на Миро, като баща на син — правото да познава този приятел.

Ендър си тръгна, без да каже нищо повече, и Миро включи терминала. Появи се холограма на жена. Беше дребна, седеше на табуретка, облегната на холографска стена. Не беше красива. Но не беше и грозна. Лицето й издаваше характер. Очите й бяха настоятелни, невинни, тъжни. Устните й бяха нежни, готови да се усмихнат или да заплачат. Облеклото й изглеждаше като воал, някак въздушно, ала вместо да бъде предизвикателно, то издаваше някаква невинност, нещо момичешко, разкриваше телце с малки гърди, със стиснати в скута ръце, с крака по детински разтворени, със сочещи навътре палци. Сякаш бе седнала в някоя люлка на детската площадка. Или в крайчеца на леглото на любовника си.

— Бом диа 24 24 Бом диа — Добър ден (порт.) — Б.пр. — рече тихо Миро.

— Здрасти — отвърна тя. — Аз го помолих да ни запознае.

Беше кротка, сдържана, а Миро се чувстваше свенлив.

Толкова време Уанда беше единствената жена в живота му, ако изключим жените в семейството, затуй не бе много уверен в светските си маниери. Същевременно съзнаваше, че разговаря с холограма. Напълно убедителна, ала все пак лазерна проекция в пространството.

Тя протегна едната си ръка, положи я нежно върху гръдта си.

— Не чувствам нищо — рече. — Никакви нерви.

Очите му се насълзиха. От самосъжаление, разбира се. Че навярно никога нямаше да притежава жена, по-веществена от тази. Ако се опиташе да докосне някоя, то милувката му щеше да бъде груб удар на лапа. Понякога, когато не внимаваше, без да ги усети, му потичаха дори лиги. Ама че любовник!

— Но имам очи — рече тя. — И уши. Виждам какво става на всичките Сто свята. Наблюдавам небето през хиляда телескопа. Всеки ден подслушвам трилиони разговори. — Тя се изкиска тихо. — Аз съм най-добрата клюкарка във Вселената.

Тя изведнъж се изправи, стана по-едра, по-близка, сега се показваше само до кръста, сякаш невидима камера бе приближила изображението й. Втренчените й в него очи горяха с необикновена сила:

— А ти си едно провинциално учениче, което не е виждало през живота си нищо друго, освен един град и една гора.

— Нямах много възможности да пътувам — рече той.

— Ще се погрижим за това — отвърна тя. — Така. С какво искаш да се занимаваш днес?

— Как се казваш? — попита той.

— Не ти е необходимо името ми — отвърна тя.

— Как ще те повикам?

— Аз ще съм тук винаги, когато ме потърсиш.

— Но искам да знам — рече той.

Тя докосна ухото си.

— Ще ти кажа името си, когато ме харесаш достатъчно, за да ме вземаш навсякъде, където отиваш.

Той импулсивно й каза онова, което не бе споделял с никого.

— Искам да напусна това място — рече Миро. — Можеш ли да ме отведеш от Лузитания?

Тя изведнъж закокетничи, подигра го:

— А ние едвам се запознахме! Господин Рибейра, аз не съм такова момиче.

— Е, тогава, когато се опознаем по-добре — разсмя се Миро.

Тя извърши неуловима, чудна промяна и жената на екрана се превърна в стройна котка, протегнала се чувствено върху дървесен клон. Измърка силно, протегна крак, поглади козината си.

— Мога да ти счупя врата с един удар на лапата си — прошепна; тонът й прозвуча прелъстително; ноктите на лапите й обещаваха смърт. — А като те заваря неподготвен, мога да ти прегризя гърлото с една-единствена целувка.

Той се засмя. Сетне осъзна, че в целия този разговор бе забравил напълно колко завалена бе речта му. А тя разбра всяка дума. Никога не попита: „Какво? Не разбрах това“, или пък нещо подобно от любезните, ала вбесяващи го изрази, които другите употребяваха. Тя го възприемаше без всякакво усилие.

— Искам да науча всичко — рече Миро. — Искам да знам всичко, да го събера, за да вникна какво означава.

— Чудесен проект — рече тя. — Ще стои много добре в биографията ти.

Ендър откри, че Олядо бе много по-добър пилот от него. Дълбочинното зрение на момчето бе по-силно, а когато включеше окото си към бордовия компютър, той фактически поемаше навигацията. Така Ендър можеше да посвети енергията си на наблюденията.

Пейзажът изглеждаше монотонен, когато предприеха първите си изследователски полети. Безкрайни прерии, огромни стада кабра, тук-там в далечината — гори; те, разбира се, не ги наближаваха, тъй като не искаха да привличат вниманието на прасенцата, които живееха в тях. Освен това търсеха дом за Царицата на кошера, а нямаше да е добре той да бъде близо до някое племе.