Орсън Кард - Говорителя на мъртвите

Тонът й беше достатъчно жив, ала делови, не беше забавен. Никак дори.

— Добре — каза Ендър. Усети жегването на ревността — Джейн несъмнено се държеше по-свободно с Миро, дразнеше го, подиграваше го, както го бе правила преди с Ендър.

Не му беше трудно обаче да прогони чувството на ревност. Протегна ръка и я положи върху рамото на Олядо; притегли момчето към себе си и двамата поеха обратно към летателната машина. Олядо отбеляза мястото на картата и го съхрани в паметта на компютъра. По целия обратен път се шегува и се киска, Ендър се смя заедно с него. Момчето не беше Джейн. Но той бе Олядо и Ендър го обичаше, а Олядо се нуждаеше от Ендър; няколко милиони години еволюция бяха решили, че Ендър се нуждае най-много тъкмо от това. Желанието го бе глозгало през всичките години, когато бе заедно с Валънтайн, и тъкмо то го бе тласкало да пътува от свят към свят. Това момче с метални очи. Умният му малък брат — опустошителният разрушител Грего. Дълбокото проникновение на Куара, невинността й; крайният самоконтрол и аскетизъм на Куим, вярата му; възможността да се разчита винаги на Ела, която бе досущ като скала, но въпреки това знаеше кога да предприеме действие; и Миро…

Миро. Нямам утешение за Миро, не и в този свят, не и сега. Отнета му бе работата, която бе вършил цял живот, отнето бе тялото му, надеждата му за бъдещето, а аз няма какво да му кажа или да му дам да върши някаква важна работа. Той живее в болка, момичето, което обичаше, се оказа негова сестра, животът му всред прасенцата вече беше невъзможен, след като те приемаха други хора за свои приятели и учители.

— Миро има нужда… — започна Ендър тихо.

— Миро има нужда да напусне Лузитания — рече Олядо.

— Хм.

— Ти имаш междузвезден кораб, нали? — рече Олядо. — Спомням си, че веднъж бях чел някакъв разказ. А може да е било и видео. За един отдавнашен герой от Войните с бъгерите — Мейзър Рекъм. Той веднъж спасил Земята от разрушение, ала хората знаели, че ще умре, много преди да удари часът на втората битка. Затова го изпратили с междузвезден кораб с релативистични скорости, за да може да се върне. На Земята изминали сто години, ала за него — само две.

— Мислиш, че Миро се нуждае от подобна драстична мярка?

— Предстои битка. Ще трябва да се вземат решения. Миро е най-умният човек на Лузитания, най-добрият. Нали знаеш, той никога не си губи ума. Така беше дори в най-лошите мигове с баща ни. С Марсау. Извинявай, аз още му казвам баща.

— Няма нищо. До голяма степен той наистина е бил ваш баща.

— Миро винаги е измислял и е вземал иай-правилните решения за действие и те винаги са се оказвали най-добрите. Мама разчиташе на него. Затова смятам, че ще се нуждаем от Миро, когато Междузвездният конгрес реши да изпрати флотилията си против нас. Той ще проучи информацията, онова, което сме усвоили през изминалите години, ще събере всичко на едно място и ще ни каже какво да предприемем.

Ендър не можа да се сдържи. Разсмя се.

— Значи идеята ми е тъпа — рече Олядо.

— Ти виждаш по-добре от всички хора, които познавам — рече Ендър. — Трябва да си помисля още, но може и да си прав.

Полетяха известно време в мълчание.

— Аз просто така си говорех — обади се Олядо. — Когато рекох онова за Миро… Беше нещо, което си помислих, нещо, което да го свърже със стария разказ. А той може би дори не е и достоверен.

— Достоверен е — рече Ендър.

— Откъде знаеш?

— Познавах Мейзър Рекъм.

Олядо подсвирна:

— Значи си стар. По-стар от което и да е от тези дървета.

— По-стар съм от всички човешки колонии. Това за съжаление не ме прави и по-мъдър.

— Наистина ли си Ендър? Онзи Ендър?

— Именно затова такава бе и паролата ми за компютъра.

— Странно. Преди да дойдеш тук, епископът се опита да ни внуши, че си сатаната. Куим единствен от семейството прие това насериозно. Ала ако епископът ни бе казал, че си Ендьр, сигурно щяхме да те убием с камъни на площада още след пристигането ти.

— Защо не го направите сега?

— Сега те познаваме. В това е цялата разлика, нали? Дори Куим вече не те мрази. Когато опознаеш някого добре, не можеш да го мразиш.

— А може би просто не можеш да го опознаеш, докато не спреш да го мразиш.

— Не е ли това парадоксът на затворения кръг? Дом Кристау твърди, че повечето истини могат да бъдат изразени единствено чрез него.

— Не мисля, че това има нещо общо с истината, Олядо. Просто е въпрос на причина и следствие. Човек никога не може да се оправи с тях. Науката отказва да приеме която и да е причина, освен първата — събаряш плочката домино и следващата до нея също пада. Ала когато става дума за човешки същества, единственият вид причина, който има значение, е крайната — целта. Онова, което си е наумил човек. След като разбереш какво наистина искат хората, вече не може да ги ненавиждаш. Може да се боиш от тях, ала не може да ги мразиш, защото винаги можеш да откриеш същите желания в сърцето си.