Орсън Кард - Говорителя на мъртвите

Миро реши да напусне Лузитания. Да вземе кораба на Говорителя и в крайна сметка да иде на Трондхайм. Може би на процеса щеше да успее да убеди Стоте свята да не воюват с Лузитания. В най-лошия случай щеше да се превърне в мъченик, който да разбужда сърцата на хората, когото да помнят, щеше да бъде нещо. Каквото и да се случеше с него, щеше да е по-добро, отколкото да остане тук.

В първите няколко дена след като изкатери оградата, Миро се възстановяваше бързо. Придоби известно владеене и чувствителност на краката и на ръцете си. Достатъчно, за да направи няколко провлачени крачки, като старец. Достатъчно, за да движи ръце и длани. Достатъчно, за да приключи с унижението майка му да почиства тялото му. Ала след това напредъкът намаля и спря.

— Ето, това е — каза Навио. — Достигнахме до равнището на непоправимите увреждания. Ти си късметлия, Миро, можеш да вървиш, можеш да говориш, сега си пълноценен мъж. Не си по-ограничен от, да речем, много здрав човек, достигнал стогодишна възраст. По би ми се искало да мога да ти кажа, че тялото ти е същото, каквото бе, преди да изкатериш оградата, че притежаваш енергичността и самовладеенето на двайсетгодишен. Ала същевременно се радвам: защото не се налага да ти съобщя, че ще си останеш прикован към леглото за цял живот — с всичките там катетри и с необходимостта да ти сменят постелките, неспособен на нищо друго, освен да слушаш тиха музика и да се чудиш къде е изчезнало тялото ти.

И на това съм благодарен, помисли си Миро. Щом пръстите ми се свиват в безполезна гега, щом чувам речта си — мъглява, неразбираема, тъй като гласът ми не може да модулира нормално, тогава ще бъда радостен, че приличам на стогодишен мъж, че мога да се надявам на още осемдесет години живот на столетник.

След като стана ясно, че той вече не се нуждае от постоянни грижи, семейството се пръсна и се зае с работата си. Тези дни бяха твърде вълнуващи за тях, за да останат у дома с осакатения си брат, син и приятел. Разбираше ги напълно. Не искаше да остават у дома с него. Искаше той да бъде с тях. Работата му не бе довършена. Сега, най-сетне, всички огради, всички правила бяха премахнати. Сега можеше да задава на прасенцата всички въпроси, които го озадачаваха от толкова време.

Опита се отначало да заработи чрез Уанда. Тя идваше при него всяка сутрин и всяка вечер, пишеше докладите си на терминала в предната стая в дома на Рибейрови. Той ги четеше, питаше я, изслушваше разказите й. А тя запомняше всички въпроси, които той искаше тя да зададе на прасенцата. След няколко дена той забеляза, че вечерта тя наистина се завръщаше с отговорите на неговите въпроси. Нямаше обаче последващо разсъждение, нямаше анализ на смисъла им. Истинското й внимание бе посветено на собствената й работа. И Миро престана да я кара да задава въпроси вместо него. Лъжеше я, казваше й, че се интересува повече от онова, което тя прави, че нейните изследователски пътища били най-важните.

Истината бе, че му беше противно да се вижда с Уанда. Разкритието, че му е сестра, за него беше болезнено, ужасно, ала знаеше, че, ако можеше сам да вземе решение, щеше да отхвърли кръвосмесителното табу, щеше да се ожени за нея, та ако ще и да заживеят в гората, при прасенцата. Уанда обаче бе вярваща, предана на църквата. Не можеше да наруши единствения всеобщ човешки закон. Беше наскърбена, когато разбра, че Миро е неин брат, но веднага започна да се отделя от него, да забравя погалването, целувките, прошепнатите думи, обещанията, милувките, смеха…

Най-добре ще е и той да ги забрави. Ала не можеше. Всеки път, когато я видеше, го заболяваше, че е толкова сдържана, толкова учтива и любезна. Той бе неин брат, беше сакат и тя бе добра с него. Но любовта си бе отишла.

Той безмилостно сравняваше Уанда с майка си, която бе обичала любовника си без оглед на бариерите помежду им. Ала любовникът на майка му беше пълноценен мъж, а не безполезен труп.

Затова Миро си стоеше у дома и изучаваше докладите за работата на всички останали. За него беше мъчително да узнава какво вършат, че не може да вземе участие; ала все пак беше по-добре, отколкото да не прави нищо или да гледа досадните видеофилми по терминала, или пък да слуша музика. Можеше да работи с клавиатурата, макар и бавно, насочваше така ръката си, че най-стегнатите пръсти — показалците, докосваха само по един клавиш. Не бе достатъчно сръчен, за да вкара каквито и да е съществени данни, нито дори да състави паметни бележки, но бе в състояние да извиква публичните файлове на другите хора и да прочита какво вършеха те. Можеше да поддържа някаква връзка с жизненоважната работа, която с отварянето на портата изведнъж се разрастна неимоверно.