Дан Симънс: Триумфът на Ендимион

„Нашето дете. Не месия, роден от необходимост. Не от брак с Наблюдател. Нашето дете. Нашето човешко, крехко, падащо и плачещо дете.“

— Рол? — прошепна Енея и ме докосна по лицето със загрубелите си от работа пръсти.

— Здравей, хлапе — казах аз. И я грабнах в обятията си.

Мартин Силенъс почина късно на следващия ден, няколко часа след като ние с Енея се венчахме. Разбира се, венчалната служба отслужи отец де Соя, също както по-късно, точно преди залез слънце отслужи и погребалната служба. Свещеникът изрази радостта си, че е взел със себе си одеждите и требника.

Погребахме стария поет на една от обраслите с трева скали над реката, откъдето се разкриваше чудесна гледка към прерията и далечните гори. Доколкото знаехме, къщата на майка му трябваше да се е намирала някъде наблизо. Тримата с А. Бетик и Енея бяхме изкопали дълбок гроб, тъй като наоколо имаше диви зверове — предишната нощ бяхме чули вълчи вой — и после отнесохме до мястото тежки камъни, за да покрием пръстта. На простия надгробен камък Енея отбеляза датите на раждане и смърт на стария поет — цяло хилядолетие без четири месеца — дълбоко изчука името му и отдолу прибави само: „НАШИЯТ ПОЕТ“.

Шрайка стоеше на тревистата скала, на която се бе появил заедно с Енея, и не помръдна по време на сватбата ни, нито в прекрасната вечер на смъртта на поета, нито по време на службата по залез, когато погребахме Мартин Силенъс на няма и двайсет метра от създанието, изправено като покрит със сребърни шипове и тръни страж, но когато започнахме да се отдалечаваме, бавно се приближи и застана над гроба със сведена глава и отпуснати надолу ръце. Последните отблясъци на небето се отразяваха в гладката му коруба и червените скъпоценни камъни на очите му. Повече не помръдна.

Отец де Соя и Кет Ростийн настояха да прекараме още една нощ в някоя от стаите в кулата, но двамата с Енея имахме други планове. Бяхме донесли от кораба на Консула екипировка за лагеруване — надуваем сал, ловна пушка и много замразено-сушена храна, ако нямахме късмет в лова — и успяхме да съберем всичко това в две много тежки раници. Сега стояхме на края на Ендимион и гледахме към здрачния свят от трева, гори и тъмнеещо небе. Надгробната пирамида на стария поет ясно се виждаше на фона на залеза.

— Скоро ще се мръкне — засуети се отец де Соя.

— Имаме фенер — усмихна се Енея.

— Наоколо има диви зверове — каза свещеникът. — Онзи вой, който чухме снощи… Бог знае какви хищници се събуждат в момента.

— Това е Земята — отвърнах аз. — Мога да се справя с пушката с всичко по-малко от гризли.

— Ами ако наистина има гризлита? — настояваше йезуитът. — Освен това, ще се загубите там. Няма нито пътища, нито градове. Няма мостове. Как ще пресичате реките…

— Федерико — прекъсна го Енея и твърдо, но нежно хвана ръката на свещеника. — Това е нашата първа брачна нощ.

— О — рече той. После бързо я прегърна, ръкува се с мен и отстъпи назад.

— Мога ли да направя едно предложение, г. Енея, г. Ендимион? — неуверено каза А. Бетик. Пъхнах канията с ножа в колана си и вдигнах поглед.

— Да не би да искаш да ни кажеш, че вие, момчета, от другата страна на Празнотата, Която Обвързва, имате планове за Земята през идните години? — попитах аз. — Или че най-после искате лично да поздравите човешката раса?

Андроидът изглеждаше засрамен.

— О… не — отвърна той. — Всъщност, предложението ми по-скоро е свързано със скромен сватбен подарък. — А. Бетик подаде на двама ни кожен калъф.

Познах го мигновено. Енея също. Застанахме на четири крака, за да извадим и развием върху тревата хокинговото килимче.

То се активира още при първото докосване и се издигна на метър над земята. Натоварихме и пристегнахме раниците си отзад, поставихме отгоре пушката и имаше достатъчно място за двама ни — ако седнех по турски и Енея се гушнеше в скута ми, притиснала гръб към гърдите ми.

— С това би трябвало да можем да минаваме над реки и зверове — каза тя. — Тази вечер няма да търсим място за лагеруване надалеч. Точно оттатък реката, колкото да не ни чувате.

— Колкото да не ви чуваме? — повтори йезуитът. — Но защо да оставате толкова близо, щом няма да можем да ви чуваме? Ами ако извикате за помощ и… О! — Той се изчерви.

Енея го прегърна. Тя стисна ръката на Кет Ростийн и каза:

— Ще ви бъда много задължена, ако след две седмици позволите на Рахил и другите да се телепортират тук или да приземите кораба на Консула, ако искат да поразгледат наоколо. Ще ги чакаме по пладне при гроба на чичо Мартин. Добре дошли са да останат до залез. След две години всеки, който е в състояние да се телепортира тук сам, ще е добре дошъл да обикаля колкото му душа иска. Но могат да остават само месец, не повече. И не се позволяват никакви трайни постройки. Никакви сгради. Никакви градове. Никакви огради. След две години. — Енея ми се усмихна. — С Лъвовете, Тигрите и Мечките имаме някои интересни планове за този свят за след няколко години. Но засега той е наш… наш с Рол. Затова ви моля, Истински глас на Дървото, моля ви, на път за вашия дърволет поставете голям знак „ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО“. Ще го направите, нали?