Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

— Марс — каза А. Бетик. — Върнали сме се в системата на Старата Земя до звездата на име Слънце.

Всички чувахме на този свят резонанса на гласена Федман Касад. Телепортирахме се на повърхността, открихме го, обяснихме му целта на това пътуване — той не се нуждаеше от обяснението, защото вече ни беше чул да идваме чрез Празнотата — и го взехме на „Sequoia Sempervivens“ заедно с нас. Мартин Силенъс прати да ни предадат, че иска да разговаря със стария си спътник от поклонението и аз придружих войника по стълбищата и мостовете до кулата.

— Системата на Старата Земя е в безопасност, точно както ми нареди Онази, която учи — докладва Касад, когато стъпихме на хиперионска почва. — От десет месеца мирски кораби не са проверявали отбраната ни. Никой, дори собствените ни бойни кораби нямат право да се приближават на повече от двайсет милиона километра от Старата Земя.

— От Старата Земя ли? — повторих аз. Замръзнах на място. Касад спря и обърна към мен слабото си тъмно лице.

— Не знаехте ли? — попита той. Войникът посочи към небето, право нагоре към мястото, към което с пълна скорост се носеше дърволетът.

Приличаше на двойна звезда, както изглеждат всички планети с голяма луна. Но можех да видя бледото сияние д Луната, по-слабо и по-студено. И топлия синьо-бял пулс на живота — Старата Земя. А. Бетик се присъедини към нас на входа на кулата.

— Кога е била… кога са я… как… кога се е върнала? — попитах аз, без да откъсвам очи от Старата Земя, която вече се беше уголемила в истинска сфера.

— По време на Съпреживения миг — отвърна Касад. Той изтръска червен прах от черната си униформа и се приготви за срещата със стария поет.

— Всички ли знаят? — попитах. Клетият тъп Рол Ендимион. Винаги научаваше последен.

— Вече всички — каза полковник Федман Касад. Тримата се качихме горе, за да се срещнем с умиращия поет.

Мартин Силенъс бе в добро настроение, когато след почти двеста и осемдесет годишна раздяла се срещна със стария си приятел.

— Значи черната ти душа на убиец ще стане семенният кристал, когато създадат Шрайка след хиляда години, а? — изкряка старецът през синтезатора. — Е, много ти благодаря, Касад.

Войникът се намръщи към ухилената мумия.

— Защо не си мъртъв, Мартин? — накрая попита полковникът.

— Ами, мъртъв съм — закашля се Силенъс. — Престанах да дишам преди цели еони. Просто нямаха достатъчно здрав разум да ме изключат и погребат. — Синтезаторът дори не се опита да артикулира последвалите хрипове и крякания.

— Довърши ли глупавата си поема в проза? — попита войникът, докато старецът продължаваше да кашля и караше мрежата от тръби и жици да се тресе.

— Не — отвърнах аз от името на кашлящата фигура на леглото. — Не можа.

— Да — ясно каза през микрофона на гърлото си Мартин Силенъс.

Останах неподвижен.

— Всъщност — изграчи поетът, — той я довърши вместо мен. — Костеливата ръка, покрита с пергаментова плът, бавно се надигна от леглото. Изкривен, от артрит палец посочи към мен.

Полковник Касад ми хвърли поглед. Поклатих глава.

— Не бъди толкова шибано тъп — скастри ме Мартин Силенъс с тон, който синтезаторът преведе като нежен. — Да виждаш някъде плочата си?

Завъртях се и погледнах към таблата на леглото, на която по-рано я бях оставил. Нямаше я.

— Всичко е отпечатано. Около един милиард копия. Пратих я по инфосферата, преди да се телепортираме тук — изхриптя Силенъс.

— Инфосфера не съществува — възразих аз. Старият поет се засмя и после се закашля. Накрая синтезаторът преведе част от нечленоразделните звуци като:

— Не само, че си тъп, момче. Ти си безпомощен. Какво си мислиш, че е Празнотата? Това е проклетата инфосфера на проклетата вселена, момче. Слушал съм я векове преди хлапето да ми даде причастието, за да вкара в мен нанотехнологичните буболечки. Тъкмо това правят писателите, художниците и творците, момче. Слушат Празнотата и се опитват да чуят мислите на мъртвите. Да усетят болката им. А и болката на живите. Откриването на муза просто е начин за артиста или светия човек да стъпи пред входната врата на Празнотата, Която Обвързва. Енея го знаеше. И ти би трябвало да го знаеш.

— Не сте имали право да излъчвате моя разказ — отвърнах аз. — Той си е мой. Аз го написах. Не е част от вашите „Песни“. — Ако със сигурност знаех коя тръба му подаваше кислород, щях да стъпя върху й, докато хриптенето не утихнеше.

— Глупости, момче — рече Мартин Силенъс. — Защо си мислиш, че те пратих на тази единайсетгодишна ваканция?