Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

— За да спася Енея — отвърнах.

Поетът изкряка и се закашля.

— Тя нямаше нужда от спасяване, Рол. По дяволите, така, както го виждах, докато се случваше, тя по-често издърпваше твоя долен задник от огъня. Дори когато я спасяваше Шрайка, това се дължеше на факта, че момичето-дете го беше поопитомило. — Белите очи на мумията с техните видеообективи се насочиха към полковник Касад.

— Опитоми теб, искам да кажа, ти, някогашна и бъдеща машина за убиване.

Отстъпих от леглото и се облегнах на един от биомониторите. Старата Земя в широкия отворен таван на кулата ставаше голяма и кръгла. Гласът на Мартин Силенъс почти подигравателно ме повика.

— Но ти още не си ги довършил, момче. „Песните“ не са завършени.

Зяпнах го от няколко студени метра разстояние.

— Какво искаш да кажеш, старче?

— Трябва да ме отведеш долу, за да можем да свършим, Рол. Двамата с теб.

Не можехме да се телепортираме на Старата Земя, защото там нямаше никой, който да ми послужи като сигнален фар. Затова решихме да използваме ерговете, които да приземят цялата плоча с Ендимион. Това можеше да е фатално за стария поет, но старият поет ни беше извикал, за Бога, да си затваряме шибаните усти и да действаме, така че се подчинихме. От няколко часа „Sequoia Sempervivens“ се намираше в ниска орбита около Старата Земя — или просто „Земята“, както искаше да я наричаме Мартин Силенъс. Оптиката, радарът и другите сензори на дърволета бяха показали свят без човешки живот, но пълен с животни, птици, риба, растения и чиста атмосфера. Искаше ми се да се приземим в Талиезин-запад, но телескопите показаха, че сградите са изчезнали. Оставаше само високата пустиня, навярно същата като в последните дни преди Земята да попадне в „черната дупка“ по време на Голямата грешка от ’08-а. Нямаше го онзи Рим, в който вторият киборг на Джон Кийтс се бе върнал. Нямаше ги всички градове и сгради, които смятах за експериментални реконструкции на Лъвовете, Тигрите и Мечките. Земята беше изчистена от градове, пътища и каквито и да е следи от човечеството. Тя пулсираше от живот и здраве, сякаш очакваше нашето завръщане.

Стоях до основата на кораба на Консула в града в дърволета, заобиколен от старите приятели на Енея, и разговарях за пътуването до Земята, питах кой иска да дойде и кой трябва да ни придружи, като през цялото време си мислех единствено за малкия метален цилиндър в чантата на отец де Соя, когато А. Бетик пристъпи напред и прочисти гърлото си.

— Извинете ме, г. Ендимион, не искам да ви прекъсвам. — Синьото лице на стария ми приятел почти бе изчервено, както винаги, когато противоречеше на някого от нас. — Но г. Енея ми остави специални инструкции в случай, че се върнете на Старата Земя.

Всички зачакахме. На „Игдразил“ не я бях чувал да дава на андроида инструкции. Но пък към края всичко беше много объркано.

А. Бетик отново се изкашля.

— Г. Енея ми каза, че Кет Ростийн трябва да ръководи приземяването, ако има такова, след което заедно с още четирима да слезе от кораба. Тя ме помоли да се извиня на всички ви, които желаете незабавно да се спуснете на Старата Земя — продължи той. — Извини се специално, каза ми тя, на скъпите приятели като г. Рахил, г. Тео и другите, които ще са особено нетърпеливи да видят планетата. Г. Енея ме помоли да ви уверя, че две седмици след приземяването ще сте добре дошли долу — в последния ден преди дърволета да напусне орбита. И ме помоли да ви кажа, че след две стандартни години… тоест две земни години, разбира се… всеки, който може да се телепортира сам тук, ще е добре дошъл да посети Старата Земя.

— Две години? — повторих аз. — Защо е тази двугодишна карантина?

А. Бетик поклати голата си глава.

— Г. Енея не ми каза, г. Ендимион. Съжалявам.

Разперих ръце.

— Е, а кой трябвала се спусне долу сега? — попитах. Ако името ми не беше в списъка, щях въпреки всичко да сляза долу, независимо от последното желание на Енея. Ако се наложеше, щях да използвам юмруците си, за да се кача на борда. Или да отвлека кораба на Консула и да се приземя с него. Или да се телепортирам сам.

— Вие, сър — отвърна А. Бетик. — Тя специално спомена вас, г. Ендимион. И г. Силенъс, разбира се. Отец де Соя. И… — Андроидът се поколеба, сякаш отново засрамен.

— Продължавай — подканих го по-рязко, отколкото бях възнамерявал.

— Аз — добави А. Бетик.

— Ти — повторих аз. След миг всичко ми се стори логично. Андроидът ни бе придружавал по време на дългото ни пътуване… всъщност, беше прекарал повече време с Енея, отколкото аз през годините заради време-дълга на самостоятелната ми одисея. Нещо повече, А. Бетик бе рискувал живота си заради нея, заради нас и загуби ръката си по време на засадата на Немее на Божия горичка толкова много години по-рано. Беше слушал учението на Енея още преди Рахил и Тео… или мен… бе неин ученик. Разбира се, че би искала нейният приятел А. Бетик да е там, когато вятърът на Старата Земя разпръсва праха й. Засрамих се от изненадата си. — Извинявай. Разбира се, че трябва да дойдеш.