А. Бетик съвсем леко кимна.
— Две седмици — обърнах се към другите, повечето от които ясно даваха израз на разочарованието си. — След две седмици всички ще се съберем долу, за да поразгледаме, да видим какви изненади са ни оставили Лъвовете, Тигрите и Мечките.
Сбогувахме се като стари приятели, после храмерите, прокудените и други напуснаха град ендимион, за да наблюдават от стълбищата и платформите на дърволета. Рахил си тръгна последна. За моя изненада тя яростно ме прегърна.
— Надявам се, че го заслужаваш — прошепна в ухото ми Рахил. Нямах представа за какво говори енергичната брюнетка. Тя — и повечето жени — винаги бяха оставали загадка за мен.
— Добре — казах аз, след като се изкачихме по стъпалата до леглото на Мартин Силенъс. Можех да видя Старата Земя… Земята… над нас. Гледката стана мъглява и после изчезна, когато сдържащите полета се сляха, удебелиха и после се разделиха, двигателните полета се задействаха и градът се отдели от дърволета. Членовете на храмерския екипаж и прокудените бяха приспособили временни средства за управление на кулата, която — заедно с всички носещи се наоколо медицински апарати на Мартин Силенъс — изведнъж беше станала много тясна. Струваше ми се, че това е също толкова добро място, колкото и всяко друго, да изчакам опита на ерговете да приземят маса от скала и трева, град. с кула и паркиран космически кораб, както и половин неводещ доникъде мост на свят, който представляваше три пети вода и на който нямаше космодруми или трафик контрол. Ако трябваше да се разбием и умрем, мислех си аз, най-малкото щях да предусетя задаващата се катастрофа в секундите преди сблъсъка, като гледах безстрастното лице на Кет Ростийн под храмерската му качулка.
Не усетихме навлизането в земната атмосфера. Само постепенната промяна на кръга небе. над главите ни — синевата, появила се на мястото на звездното поле — ни показа, че навлизането ни е успешно. Не усетихме приземяването. В един миг стояхме в мълчание и чакахме, в следващия Кет Ростийн вдигна поглед от дисплеите и мониторите си, прошепна нещо по комуникационните канали на любимите си ергове и заяви:
— Долу сме.
— Забравих да ви кажа къде трябва да се приземим. — Мислех си за пустинята, където преди се намираше Талиезин. Това трябва да беше мястото, където Енея е била най-щастлива, където би искала топлите аризонски ветрове да разпръснат праха й. Онзи прах, който знаех, но все още не можех да повярвам, че е неин.
Кет Ростийн погледна към носещото се във въздуха смъртно ложе.
— Казах му къде да се приземи, мамицата му — изхриптя гласовият синтезатор на стария поет. — Където съм роден. Където искам да умра. А сега, ако обичате, си измъкнете палците от задниците и ме изтъркаляйте оттук, за да мога да видя небето.
А. Бетик изключи всички монитори на Силенъс — всичко, освен най-важната животоподдържаща апаратура — и отново ги свърза в същото ЕМ тласкателно поле. Докато бяхме на дърволета, андроидите, клонингите на прокудените и храмерите бяха построили дълга рампа от стаята на върха на кулата до земята, после бяха направили изходен тротоар до края на града. Докато придружавахме леглото под слънчевите лъчи навън, забелязах, че всичко това се е приземило невредимо. Когато минавахме покрай абаносовия кораб на Консула, един от високоговорителите на корпуса каза:
— Сбогом, Мартин Силенъс. За мен беше чест да ви познавам.
Древната фигура на леглото успя доста енергично да повдигне костеливата си ръка.
— Ще се видим в ада, Кораб.
Напуснахме плочата на града, спуснахме се по рампата и погледнахме към тревата и далечните скали, не чак толкова по-различни от мочурищата на детството ми, освен гората от дясната ни страна. Гравитацията и въздушното налягане бяха същите, каквито си ги спомнях от четиригодишното ни пребиваване на Земята, макар че въздухът тук бе много по-влажен, отколкото в пустинята.
— Къде сме? — попитах, без да се обръщам конкретно към никого. Кет Ростийн беше останал в кулата и сега само четиримата с андроида, умиращия поет и отец де Соя стояхме под утринните лъчи в ранен пролетен ден в северното полукълбо.
— Където беше имението на майка ми — промълви синтезаторът на Мартин Силенъс. — В сърцето на сърцето на Северноамериканския резерват.
А. Бетик вдигна поглед от медицинските монитори.
— Струва ми се, че в дните преди Голямата грешка това място се е наричало Илинойс — каза той. — Центърът на този щат, струва ми се. Виждам, че прериите са се върнали. Онези дървета са брястове и кестени… изчезнали през двайсет и първи век, ако не греша. Онази река оттатък скалите тече на юг-югозапад и се влива в Мисисипи. Мисля, че вие сте… хм… прекосили част от тази река, г. Ендимион.
Читать дальше