Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

— Да — отвърнах аз. Спомних си малкия ми каяк, сбогуването в Ханибал и първата целувка на Енея.

Зачакахме. Слънцето се издигаше все по-нависоко. Вятърът шумолеше в тревата. Някъде отвъд дърветата птица възрази срещу нещо, както могат само птиците. Погледнах към Мартин Силенъс.

— Момче — каза синтезаторът на стария поет, — ако очакваш да умра, само за да ти спестя слънчевия загар, можеш да го забравиш, мамицата му. Вкопчил съм се в живота само с ноктите си, но те са стари, здрави и дълги.

Усмихнах се и докоснах костеливото му рамо.

— Момче? — прошепна поетът.

— Да, сър — отвърнах аз.

— Преди години ми каза, че старото ти бабе — наричаше я Баба — те карало да учиш моите „Песни“ наизуст, докато не започвали да ти текат от ушите. Вярно ли е?

— Да, сър.

— Можеш ли да си спомниш стиховете, които написах за това място… каквото беше по мое време?

— Мога да се опитам — отвърнах аз. Затворих очи. Изкушавах се да докосна Празнотата, да потърся звуците на онези уроци с гласа на Баба, вместо да се мъча да си ги спомня сам, но го направих по трудния начин с помощта на мнемоничните средства, на които тя ме беше научила, за да си спомням конкретни откъси. Застанал там, все още със затворени очи, започнах да рецитирам стиховете, както си ги спомнях:

Замълчах. Следващата част ми се губеше. Никога не бях обичал тези фалшиво лирични моменти от „Песните“, предпочитах баталните сцени.

Докато рецитирах, бях докосвал рамото на стария поет и бях усетил, че се отпуска под дланта ми. Отворих очи в очакване да видя на леглото мъртвец.

Мартин Силенъс ми се ухили като сатир.

— Не е зле, не е зле — изхриптя той. — Не е зле за стар наемник като теб. — Видеообективите му се обърнаха към андроида и свещеника. — Виждате ли защо избрах това момче да довърши „Песните“ вместо мен? Той не може да напише и един шибан стих, но има памет като на слон.

Канех се да попитам „Какво е слон?“, когато без конкретна причина хвърлих поглед към А. Бетик. За миг, след всички години, през които бях познавал любезния андроид, аз наистина го видях. Долната ми челюст увисна.

— Какво има? — тревожно попита отец де Соя. Навярно си беше помислил, че получавам инфаркт.

— Ти — казах на А. Бетик аз. — Ти си Наблюдателят.

— Да — потвърди андроидът.

— Ти си един от тях… от тях… от Лъвовете, Тигрите и Мечките.

Свещеникът премести поглед от мен към А. Бетик, после към все още ухиления мъж на леглото и накрая обратно към андроида.

— Никога не съм харесвал този израз на г. Енея — съвсем тихо произнесе А. Бетик. — Никога не съм виждал на живо лъв, тигър или мечка, но разбирам, че ги обединява известна свирепост, чужда на… хм… на извънземната раса, към която принадлежа.

— Ти си приел формата на андроид преди векове — казах аз, все още зяпнал с все по-пълно разбиране, остро и болезнено като удар в главата. — Присъствал си на всички основни събития… на възхода на Хегемонията, на откриването на хиперионските Гробници на времето, на Падането на телепортаторите… мили Боже, ти си участвал в последното поклонение на Шрайка.

А. Бетик леко сведе голата си глава.

— Ако работата ти е да наблюдаваш, г. Ендимион, винаги трябва да си на подходящото място.

Наведох се над леглото на Мартин Силенъс, готов да го разтърся и съживя, ако вече е мъртъв, за да ми отговори.