— Ти знаеше ли това, старче?
— Не и преди да тръгне с теб, Рол — отвърна поетът. — Не и докато не прочетох разказа ти чрез Празнотата и осъзнах…
Отстъпих две крачки назад в меката, висока трева.
— Какъв идиот съм бил — промълвих. — Не виждах нищо. Нищо не разбирах. Бил съм глупак.
— Не — отвърна отец де Соя. — Бил си влюбен. Приближих се до А. Бетик, сякаш се готвех да го удуша, ако незабавно не ми отговореше честно. Навярно щях да го направя.
— Ти си бащата — казах аз. — Ти ме излъга, че не знаеш къде е изчезнала Енея. Ти си бащата на детето… на следващия месия.
— Не — спокойно отвърна андроидът. Наблюдателят. Едноръкият Наблюдател, приятелят, който десетки пъти едва не загина заедно с нас. — Не — повтори той. — Аз не съм съпругът на Енея. Не съм бащата.
— Моля те — с разтреперани ръце казах аз, — недей да ме лъжеш. — Но знаех, че няма да ме излъже. Че никога не ме е лъгал.
А. Бетик ме погледна право в очите.
— Аз не съм бащата — повтори той. — Сега няма баща. И никога не е имало нов месия. Няма дете.
„Мъртво е. И двамата са мъртви… детето й, съпругът й, — който и да е бил, каквото и да е бил — като самата Енея. Моето скъпо момиче. Моето любимо момиче. Нищо не е останало. Само прах.“ Макар твърдо да бях решил да открия детето, да помоля бащата Наблюдател да ми позволи да съм приятел на това дете, негов телохранител и ученик, какъвто бях на Енея, дълбоко в сърцето си бях разбирал, че във вселената на живите няма дете на любимата ми… щях да чуя музиката на тази душа, отекваща в Празнотата като фуга на Бах… нямаше дете. Всичко беше прах.
Обърнах се към отец де Соя, готов да докосна цилиндъра с останките на Енея, готов да приема факта, че завинаги я няма с първия допир до студената стомана. Щях да отида сам и да намеря място, на което да разпръсна праха й. Ако се наложеше, щях да отида до Аризона. Или само дотам, където преди бе Ханибал… където за първи път се целунахме. Навярно това беше мястото, където е била най-щастлива.
— Къде е цилиндърът? — с предрезгавял глас попитах аз.
— Не го нося — отвърна свещеникът.
— Къде е? — Не бях ядосан, само много, много уморен. — Ще се върна в кулата да го взема.
Отец Федерико де Соя си пое дъх и поклати глава.
— Оставих го на дърволета, Рол. Не го забравих. Нарочно го оставих там.
Зяпнах го, по-скоро озадачен, отколкото гневен. После разбрах, че той — и А. Бетик, дори и старият поет на леглото — са обърнали глави към скалите над реката.
Сякаш бе преминал облак, но после особено ярък лъч светлина беше огрял тревата за миг. Двете фигури дълго останаха неподвижни, но след това по-ниската енергично закрачи към нас и накрая се затича.
По-високата фигура по-лесно можеше да се разпознае от това разстояние, разбира се — слънчеви отблясъци по хромираната й коруба, червените очи, пламтящи дори от толкова далеч, блясъкът на тръните, шиповете и острите пръсти, — но нямах време да гледам към неподвижния Шрайк. Той си бе свършил работата. Беше телепортирал себе си и човека с него напред във времето със същата лекота, с каквато аз се бях научил да се телепортирам в пространството.
Енея тичешком изминаваше последните трийсет метра. Изглеждаше по-млада — не толкова изтощена от тревогите и събитията, — косата й лъщеше почти съвсем руса на слънцето, припряно завързана отзад. Наистина бе по-млала разбрах аз, замръзнал на място, докато тя тичаше към малката ни група на хълма. Беше на двайсет, четири години по-възрастна, отколкото я бях оставил в Ханибал но почти три години по-млада, отколкото я бях видял за последен път.
Енея целуна А. Бетик, прегърна отец де Соя, наведе се над леглото, за да целуне с огромна нежност стария поет и после се обърна към мен.
Все още бях замръзнал на място.
Тя се приближи и се повдигна на пръсти, както винаги, когато искаше да ме целуне по бузата.
Нежно ме целуна по устните.
— Съжалявам, Рол — промълви Енея. — Съжалявам, че трябваше да ти е толкова тежко. За всички.
Толкова тежко за мен. Тя стоеше пред мен с пълното съзнание за предстоящите мъчения в замъка Сант Анджело, за чудовищата Немес, обикалящи като лешояди около голото й тяло, за издигащите се пламъци…
Енея отново докосна лицето ми.
— Рол, скъпи мой. Аз съм тук. Това съм аз. През следващата една година, единайсет месеца, една седмица и шест часа ще съм с теб. И никога повече няма да споменавам за времето. Имаме безкрайно много време. Винаги ще бъдем заедно. И нашето дете също ще е с теб.
Читать дальше