Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

Напрегнах се на седалката си. Това бе шокираща вест. Кой знае защо бях решил, че съм единственият достатъчно умен, благословен или каквото и да е, за да усвоя номера със свободното телепортиране. Сега научавах, че Рахил, Тео и старата игуменка са направили същото, малкият Далай лама и… е, Далай лама може би, Рахил и Тео бяха първите ученички на Енея… но Джордж и Джигме? Признавам, че се чувствах малко потиснат и в същото време развълнуван от новината. Хиляди други — навярно отначало онези, които Енея лично беше познавала, докосвала и учила — трябва да бяха на ръба на първите си стъпки. И после… отново ми се завиваше свят при мисълта за всички онези милиарди, които щяха да пътуват свободно където поискат.

Приземихме се в изоставения планински град тъкмо, когато небето на изток от върховете изсветляваше. Изскочих от плъзгача, като притисках плочата до себе си, затичах се нагоре по стъпалата на кулата и оставих назад андроида и свещеника в нетърпението си да видя Мартин Силенъс. Старецът трябваше да е радостен и благодарен, че съм направил всичко възможно, за да изпълня неизпълнимите му молби — бях спасил Енея от първата засада на Мира в Долината на Гробниците на времето, сега Мирът беше унищожен, покварената Църква бе победена, Шрайка очевидно не можеше да навреди на човечеството, — точно както бе поискал старият поет онази последна пиянска вечер, която бяхме прекарали заедно тук повече от едно стандартно десетилетие по-рано. Просто трябваше да е щастлив и благодарен.

— Трябваше ти адски много шибано време, за да си домъкнеш тук мързеливия задник — каза мумията сред паяжината от животоподдържащи системи и тръби. — Мислех си, че ще се наложи да дойда и да те довлека оттам, където се разтакаваше като някоя шибана финансова царица от двайсети век.

Изтощеното същество на гравитолеглото по средата на всички апарати, монитори, респиратори и андроидни сестри не приличаше на подмладения с пулсенови процедури старец, с когото се бях сбогувал по-малко от едно мое десетилетие и само две негови прекарани в будно състояние години по-рано. Това беше труп, който бяха забравили да погребат. Дори гласът му представляваше електронна възстановка на неговите хрипове.

— Свърши ли с шибаното си зяпане или искаш да си купиш още един билет за изродското представление? — попита речевият синтезатор над главата на мумията.

— Извинявайте — измърморих аз. Чувствах се като невъзпитано хлапе, което са хванали да зяпа.

— С едно извинявай няма да минеш — отвърна старият поет. — Ще докладваш ли или просто ще си висиш там като туземен селяндур, какъвто си всъщност?

— Да ви докладвам? — повторих аз, разперих ръце и оставих плочата на една от таблите до леглото. — Мисля, че знаете същността на нещата.

— Същността на нещата ли? — изрева синтезаторът, превеждайки урагана от хрипове и гракове. — Какво, мамицата му, знаеш ти за същността на нещата, момче? — И последната андроидна сестра побърза да се скрие от поглед.

Изпитах прилив на гняв. Навярно старостта бе прояла мозъка на дъртия копелдак заедно с обноските му, ако изобщо някога е имал каквито и да е обноски. След минута мълчание, нарушавана единствено от хриптенето на апаратите под леглото, които вкарваха и изкарваха въздух от безполезните дробове на умиращия, аз казах:

— Да докладвам. Добре. Повечето от нещата, които поискахте, са изпълнени, г. Силенъс. Енея сложи, край на властта на Мира и Църквата. Шрайка като че ли е изчезнал. Човешката вселена завинаги е променена.

— Човешката вселена завинаги е променена — имитира ме старият поет в синтезирания си опит за саркастичен фалцет. — Да не би да съм те молил… теб или момичето… да променяте шибаната вселена за някакво си шибано завинаги?

Замислих се за разговорите ни тук отпреди едно стандартно десетилетие.

— Не — накрая признах аз.

— Виждаш ли — изръмжа старецът. — Мозъчните ти клетки отново започват да се раздвижват. Иисусе Христе, хлапо, мисля, че шрьодингеровата кофа за боклук те е направила по-тъп, отколкото беше.

Стоях и чаках. Навярно, ако чаках достатъчно време, той просто щеше тихо да си умре.

— Какво всъщност те помолих да направиш преди да заминеш, дете чудо? — попита той с глас на бесен учител.

Опитах се да си спомня други подробности, освен искането му двамата с Енея да унищожим желязната власт на Мира и да победим Църквата, управляваща стотици светове. Шрайка… е, той нямаше предвид това. Като докосвах Празнотата, Която Обвързва, вместо собствената си къса памет, аз най-после си открих последните му думи, преди да отлетя с хокинговото килимче, за да се срещна с момичето.