Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

Премигвам. Разбира се, че ще мога. Бях смятал, че заминаването днес ми ще е окончателно. Но докато съм жив, Пацем… както и всяко друго място в познатата вселена… никога няма да е по-далеч за мен от една стъпка. „Ако отново си спомня как да чувам музиката на сферите. Ако успея да взема със себе си друг човек. Ако това не е бил еднократен подарък, който съм загубил, без да го съзнавам.“ Вече треперя целият. Казвам си, че просто е от голямото количество кафе и хрипливо отвръщам:

— Да, няма проблем. Ще ида да побъбря с отец Дюре и Басин, докато се приготвите.

Възрастният йезуит и младият войник са в края на малка нива и спорят дали сега е най-подходящото време да приберат реколтата. Чувам Дюре да признава, че мнението му за незабавно прибиране до голяма степен е повлияно от любовта му към царевичните кочани. Когато приближавам, двамата ми се усмихват.

— Отец де Соя ще замине ли с теб? — пита Дюре.

Кимвам.

— Моля те, предай най-горещите ми добри пожелания на Мартин Силенъс — казва йезуитът. — Преди много години и на много светове оттук двамата преживяхме заедно интересни неща. Чувал съм за така наречените му „Песни“, но признавам, че нямам желание да ги прочета. — Дюре се усмихва. — Разбрах, че хегемонийските закони за клевета вече не действали.

— Според мен той се бори да остане жив толкова време само, за да довърши „Песните“ си — тихо отвръщам аз. — Сега вече никога няма да го направи.

Отец Дюре въздъхва.

— Никой живот не е достатъчно дълъг за онзи, който иска да твори, Рол. Или за онзи, който просто иска да разбере себе си и живота си. Това навярно е проклятието да си човек, но е също и блаженство.

— Как така? — питам аз, но преди Дюре да успее да отговори, към нас се присъединяват отец де Соя и неколцина селяни. Оживено разговаряме, сбогуваме се и те ме канят да се върна отново. Поглеждам към черната чанта и виждам, че свещеникът я е напълнил с други неща, освен кутията с праха на Енея.

— Чисто расо — забелязал погледа ми казва де Соя. — Малко чисто бельо. Чорапи. Няколко праскови. Библията ми, требникът и необходимото за отслужване на месата, Не съм сигурен кога ще се върна. — Той посочва към другите наоколо. — Забравил съм как точно се прави. Трябва ли ни повече пространство?

— Мисля, че не — отвръщам аз. — Може би двамата с вас трябва да сме във физически контакт. Поне за първия опит. — Обръщам се и се ръкувам с Кий и Дюре. — Благодаря ви.

Кий се усмихва и отстъпва назад, сякаш ще се издигна върху стълб от пламъци и той не иска да бъде изгорен. Отец Дюре за последен път ме потупва по рамото.

— Струва ми се, че пак ще се видим, Рол Ендимион — казва той. — Макар че навярно няма да е в близките две години.

Не разбирам. Току-що бях обещал няколко дни по-късно да върна отец де Соя. Но кимвам, сякаш всичко ми е ясно, повторно се ръкувам с него и се отдръпвам.

— Да си стиснем ли ръцете? — пита де Соя. Поставям дланта си върху рамото на дребния свещеник, точно както Дюре ме бе потупал секунда по-рано, и проверявам дали плочата ми е здраво завързана с ремъка.

— Така би трябвало да стане — решавам аз.

— Хомофобия — с дяволита момчешка усмивка отбелязва де Соя.

— Нежелание да изглеждам глупаво по-често от необходимото — пояснявам аз и затварям очи, съвсем сигурен, че този път няма да чуя музиката на сферите, че ще съм забравил как да направя стъпката през Празнотата. „Е — мисля си аз, — поне кафето и събеседниците тук са приятни, яко се наложи да остана завинаги.“

Бялата светлина ни заобикаля и обгръща.

Бях смятал, че двамата със свещеника ще се появим през деня в изоставения град Ендимион, навярно точно до кулата на стария поет, но когато премигнахме, за да проясним очи от блясъка на Празнотата, се озовахме сред мрак в хълмиста равнина. Вятърът свиреше из тревата, която достигаше до коленете ми и до бедрата на отец де Соя.

— Успяхме ли? — възбудено попита йезуитът. — На Хиперион ли сме? Не ми изглежда познато, но пък аз съм виждал само части от северния континент, при това преди повече от единайсет стандартни години. Всичко наред ли е? Гравитацията ми се струва такава, каквато си я спомням. Въздухът е… по-сладък.

За миг оставих очите ми да се адаптират към нощта. После отвърнах:

— Всичко е наред. — Посочих към небето. — Онези съзвездия? Това там е Лебед. Онова хей там са Стрелците-близнаци. Онова всъщност се нарича Водоносец, но Баба винаги се шегуваше, че се казвало Керванът на Рол заради малката каруца, която теглех. — Поех си дъх и отново погледнах към равнината. — Това беше едно от любимите ни места за лагеруване — продължих аз. — На нашия номадски керван. Когато бях дете. — Застанах на едно коляно, за да разгледам земята на звездната светлина. — Все още има следи от гумени колела. Отпреди няколко седмици. Керваните продължават да минават оттук, предполагам.