Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

Зяпвам възрастния свещеник. „Макар и спящ в матрицата на мехурчестата памет на втория кръстоид, макар и в процес на възкресяване?“ — помислям си аз. Сякаш разбрал погледа ми, отец Дюре кимва.

— Въпреки всичко това — казва той. После поглежда право в очите ми и пита: — Какво ще правиш сега, Рол Ендимион?

Поколебавам се само за миг.

— Дойдох на Пацем, за да намеря праха на Енея… тя ме помоли… веднъж тя ме помоли…

— Знаем, синко — тихо казва отец де Соя.

— Както и да е — когато съм в състояние, продължавам аз, — в онова, което е останало от замъка Сант Анджело, няма никакъв шанс да намеря праха й, така че ще продължа с друга задача.

— Каква? — с безкрайна нежност пита отец Дюре. Внезапно в тази сумрачна стая с груба маса, старо вино и мъжки мирис на чиста пот, аз виждам в стария йезуит могъщата действителност зад митичните „Песни“ на чичо Мартин. Без съмнение разбирам, че това наистина е мъжът на вярата, който неведнъж, а много пъти се е разпвал сам на огненото теслово дърво, за да не се предаде на измамния кръстоиден кръст. Той беше истински защитник на вярата. Това бе мъжът, с когото Енея би искала да се срещне и Да разговаря. В този момент изпитах загубата й с такава оолка, че трябваше да погледна надолу към виното си, за да скрия очи от Дюре и другите.

— Веднъж Енея ми каза, че е родила дете — успявам да промълвя и после млъквам. Не мога да си спомня дали този факт е от гещалта на спомените и мислите, които са били предадени в Съпреживения миг на Енея. Ако е така, те знаят всичко. Поглеждам към тях, но двамата свещеници и капралът любезно чакат. Не са знаели за това. — Ще открия това дете — продължавам аз. — Ще го открия и ще помогна за отглеждането му, ако ми позволят.

Свещениците се споглеждат с нещо като почуда. Кий гледа към мен.

— Не знаехме за това — казва Федерико де Соя. — Удивен съм. Бих заложил всичко, което зная за човешката природа, че ти си единственият мъж в живота й… единствената й любов. Никога не съм виждал двама млади да са толкова щастливи.

— Имало е друг — отвръщам аз и рязко вдигам чашата си, за да пресуша остатъка от виното, само за да я открия вече празна. Внимателно я оставям на масата. — Имало е друг — повтарям, вече не толкова мъчително. — Но това не е важно. Важно е бебето… детето. Искам да го открия, ако мога.

— Имаш ли някаква представа къде е? — пита Кий.

Въздъхвам и поклащам глава.

— Не. Но ще се телепортирам на всеки свят в стария Мир и Периферията, на всеки свят в галакатиката, ако се наложи. Извън галактиката… — Млъквам. Пиян съм, а това е прекалено важно, за да говоря за него в това състояние. — Във всеки случай, след няколко минути заминавам.

Отец де Соя поклаща глава.

— Ти си изтощен, Рол. Остани тук през нощта. Басин има свободно легло в къщата си, която е наблизо. Тази нощ всички ще се наспим и ще се видим на сутринта.

— Трябва да тръгна още сега — настоявам аз и понечвам да се изправя, за да им докажа способността си да мисля и действам целенасочено. Стаята са накланя, сякаш земята откъм южната страна на къщичката на де Соя внезапно се е срутила. Вкопчвам се в масата, едва успявам да се хвана и увисвам на нея.

— Навярно утре сутрин ще е по-добре — казва отец Дюре, който се изправя и поставя силната си ръка на рамото ми.

— Да — съгласявам се аз, отново се изправям и откривам, че люлеенето на земята е поотслабнало. — Утре. — Отново се отърсвам от ръцете им. Два пъти. Отчаяно ми се плаче, този път не от скръб, макар че изпитвам скръб. постоянна като музиката на сферите, а от облекчение, че съм заедно с тях. Бях останал сам толкова дълго.

— Хайде, приятелю — казва бившият капрал Кий от мирската морска пехота и Corpus Helvetica, поставя ръка на другото ми рамо и тръгва заедно с бившия папа Тейлхард и мен към малката си стая, в която се стоварвам на едно от двете легла. Унасям се, когато усещам, че някой, ми събува обувките. Мисля, че е бившият папа.

Бях забравил, че денят на Пацем е само деветнайсет стандартни часа. Нощите са твърде кратки. На сутринта все още съм преизпълнен с възторг от свободата си, но сърцето ме боли, боли ме гърбът, боли ме стомахът, болят ме зъбите, боли ме косата и съм сигурен, че в устата ми се е настанила глутница малки, космати създания.

Селото зад параклиса кипи от ранна утринна дейност. При това прекалено шумна. Пращят огньове. Жени и деца сноват по задачите си, а мъжете излизат от простите си къщи със същите обрасли лица и зачервени очи, с каквито зная, че съм и аз.