Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

Започвам да разбирам. Последните съпреживени мигове на Енея бяха нещо повече от думи, мъчения, болка и ужас — бях усетил мислите й, бях съпреживял разбирането й за мотивите на Техноцентъра, за действителния паразитизъм на кръстоида, за циничното използване на човешката смърт, за да изсмукват своите неврални мрежи, за ламтежа на Лурдъсами за власт, за объркването на Мустафа и абсолютната нечовечност на Албедо… Щом всички бяха съпреживели същия Съпреживян миг, в който бях крещял и се бях мятал из резервоара си на автоматичния фотонен кораб-затвор, това беше ярък и ужасен миг за човешката раса. И всяко живо човешко същество трябва да бе чуло последното й „Обичам те, Рол“, докато пламъците я поглъщаха.

Слънцето залязва. Златни лъчи сияят сред руините на западния бряг на реката и хвърлят лабиринт от сенки по източния бряг. Стопената маса на замъка Сант Анджело се стича надолу към нас като планина от течно стъкло. „Тя ме помоли да разпръсна праха й на Старата Земя. А аз не мога да направя за нея дори това. Провалих я даже в смъртта й.“

Вдигам поглед към Басин Кий.

— А на Пацем? — питам аз. — Тя нямаше ученици на Пацем, когато… О. — Енея бе отпратила отец де Соя точно преди обреченото ни на гибел появяване на пътеката в базиликата „Св. Петър“ и го помоли да си тръгне с монасите, а после да се скрие в града, който познаваше толкова добре, да избягва Мира, каквото и друго да се случи. Когато той беше възразил, Енея му каза: „Не искам нищо друго, отче. И ви моля с цялата си обич и уважение“. И отец де Соя бе излязъл в дъжда. И после беше станал предавателната станция, за да разпространи последните страдания и проникновения на любимото ми момиче сред няколко милиарда души на Пацем.

— О — казвам аз, без да свалям очи от Кий. — Но последния път, когато те видях… чрез Празнотата… ти беше в криогенна сомния в онази… — С отвращение махнах с ръка към стопената грамада на замъка Сант Анджело.

Кий отново кимва.

— Наистина бях в криогенна сомния, Рол. Бях поставен като парче месо в хладилна камера в подземна тъмница недалеч от мястото, където убиха Енея. Но изпитах Съпреживения миг. Всеки жив човек го изпита — заспал, пиян, умиращ или луд.

Мога само да гледам към мъжа. Сърцето ми отново се къса от разбиране. Накрая казвам:

— Как се измъкна? Оттам? — Сега и двамата гледаме към развалините на Светата служба. Кий въздъхва.

— Съвсем скоро след Съпреживения миг избухна революция. Много хора — мнозинството тук на Пацем — вече не искаха да имат нищо общо с кръстоидите и предателската Църква, която ги беше имплантирала. Някои все още бяха достатъчно цинични, за да сключват тази сделка с Дявола в замяна на физическото си възкресяване, но още през първата седмица милиони… стотици милиони потърсиха причастието и освобождение от кръста на Техноцентъра. Привържениците на Мира се опитаха да ги спрат. Започна битка… революция… гражданска война.

— Пак — казвам аз. — Също като Падането на телепортаторите преди три века.

— Не — възразява Кий. — В никакъв случай толкова ужасно. Не забравяй, щом научи езика на мъртвите и живите, човек изпитва болка, когато наранява друг. Привържениците на Мира нямаха такива задръжки, но пък навсякъде бяха малцинство.

Посочвам към света от руини.

— И наричаш това „задръжки“? Наричаш това „не толкова ужасно“?

— Това не е резултат от революцията срещу Ватикана Мира и Светата служба — мрачно отвръща Кий. — Тя беше сравнително безкръвна. Лоялистите избягаха с архангелски космически кораби. Техният Нови Ватикан е на свят наречен Мадя… истинска клоака, в момента охранявана от половината от стария флот и от няколко милиона лоялисти.

— Тогава кой? — питам и продължавам да гледам към опустошенията наоколо.

— Техноцентърът — въздъхва Кий. — Създанията Немес разрушиха града и после завзеха четири архангелски кораба. Обстреляха ни от космоса, след като си тръгнаха лоялистите. Техноцентърът побесня. Навярно още беснее. Но това не ни интересува.

Внимателно оставям плочата на белия камък и се оглеждам наоколо. От развалините се появяват още мъже и жени и остават на почтително разстояние от нас, но ни наблюдават с огромен интерес. Облечени са в работни дрехи и ловно облекло, а не в мечи кожи и дрипи. Очевидно са хора, живеещи на сурово място в тежко време, но не са диваци. Русо момче срамежливо ми махва с ръка. Отвръщам му.

— Всъщност, не отговорих на въпроса ти — казва Кий. — Стражите ме освободиха… освободиха всички затворници… по време на хаоса след Съпреживения миг. През онази седмица много затворници из този ръкав на галактиката откриха вратите отворени. След причастието… е, трудно е да държиш затворен или да мъчиш някой друг, когато наполовина съпреживяваш болката му чрез Празнотата, Която Обвързва. А след Съпреживения миг прокудените съживиха и милиардите евреи, мюсюлмани и други, отвлечени от Техноцентъра… и ги върнаха от лабиринтните планети на родните им светове.