Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

Тъкмо се насочвам натам, когато иззад останките, които някога може да са били стражеви пост на входа на замъка Сант Анджело, се появява мъж. Той е дребен и енергичен, лицето му е полускрито под брада и косата му е сресана на опашка отзад, но очите му са нащрек. Носи пушка с куршуми от онези, които преди швейцарската гвардия използваше в церемониални случаи.

За миг двамата се споглеждаме — невъоръженият, отслабнал мъж, който няма нищо друго, освен перото и плочата, и загорелият от слънцето ловец, стиснал пушката си — и после се познаваме. Никога не съм го срещал, нито той мен, но съм го виждал в спомените на други чрез Празнотата, Която Обвързва, макар че когато го видях за първи път, носеше униформа и броня и лицето му бе гладко обръснато — а последния път беше гол и подложен на мъчения. Не зная как ме е познал, но го разбирам по очите му в мига, преди да остави пушката настрани и да се приближи, за да стисне дланта ми в двете си ръце.

— Рол Ендимион! — извиква той. — Денят настъпи! Слава Богу! Добре дошъл. — Брадатият призрак ме прегръща и отстъпва назад. После отново ме поглежда и широко се усмихва.

— Ти си капрал Кий! — глупаво казвам аз. Спомням си очите му, виждани най-често през погледа на отец де Соя, докато заедно с Кий, сержант Грегориъс и копиеносец Ретик години наред ни преследваха из този ръкав на галактиката.

— Бившият капрал Кий — отвръща усмихнатият мъж. — Сега просто Басин Кий, гражданин на Нови Рим, енориаш от енорията „Св. Анна“, ловуващ храната за утрешния ден. — Той поклаща глава и ме поглежда. — Рол Ендимион. Боже мой. Някои смятаха, че никога няма да успееш да избягаш от онова проклето шрьодингерово котешко нещо.

— Знаели сте за шрьодингеровото яйце?

— Разбира се — казва Кий. — Това е част от Съпреживения миг. Енея знаеше къде те отвеждат. Затова знаехме и всички ние. И усещахме присъствието ти чрез Празнотата, разбира се.

Внезапно ми се зави свят и ми се пригади. Светлината, въздухът, огромното разстояние до хоризонта… Хоризонтът се разлюля, сякаш го гледахме от борда на малък кораб в бурно море. Затворих очи. Когато ги отворих, Кий ме държеше за ръка и ми помагаше да седна на голям бял камък, сякаш отскубнат от катедралата далеч оттатък стъклената река.

— Боже мой, Рол — казва той, — оттам ли се телепортира? Никъде другаде ли не си бил?

— Да — отвръщам аз. — Не. — Два пъти бавно си поемам дъх и питам: — Какво е Съпреживеният миг? — Бях чул главната буква в гласа му.

Дребният мъж ме проучва с ясния си, интелигентен поглед. Гласът му е тих.

— Съпреживеният миг на Енея — казва той. — Всички го наричаме така, макар че, разбира се, е нещо повече от един миг. Всички мигове на мъченията и смъртта й.

— И вие ли ги изпитахте? — питам аз. Внезапно усещам, че около сърцето ми се стяга юмрук, въпреки че не зная дали е от радост или от ужасна скръб.

— Всички ги изпитаха — казва Кий. — Всички ги съпреживяха. Всички, разбира се, освен мъчителите.

— Всички на Пацем? — питам аз.

— На Пацем — отвръща той. — На Лусус и на Ренесанс Вектор. На Марс, Ком-Рияд, Ренесанс Минор и Тау Сети Сентър. На Фуджи, Иксион, Денеб Драй и Горчивината на Сибиату. На Света на Бърнард, Божия горичка и Mare Infinitum. На Тсинтао Хсишуанг Панна, Патауфа и Грумбридж Дайсън Д. — Кий прави пауза и се усмихва на молитвено напевния си глас. — Почти на всички светове, Рол. И помежду им. Ние знаем, че Звездното дърво е изпитало Съпреживения миг… всички биосфери го изпитаха.

Премигвам.

— И други звездни дървета ли има?

Кий кимва.

— Как е възможно всички тези светове… да са съпреживели този миг? — питам аз и откривам отговора, още докато произнасям въпроса.

— Да — промълвява бившият капрал Кий. — Всички места, на които Енея е ходила, често заедно с теб. Всички светове, на които е оставила ученици, приели причастието и отхвърлили кръстоида. Нейният Съпреживян миг… часът на смъртта й… беше като сигнал, предаван и препредаван на всички тези светове.

Разтърквам лицето си. Чувствам го изтръпнало.

— Значи само онези, които вече са били приели причастието или са учили при Енея, са съпреживели този момент? — казвам аз.

Кий поклаща глава.

— Не… те бяха предавателните станции. Те изтеглиха Съпреживения миг от Празнотата, Която Обвързва и го препредадоха на всички.

— На всички? — тъпо повтарям аз. — Дори на онези десетки и стотици милиарди в Мира, които носят кръста ли?

— Които носеха кръста — поправя ме Басин Кий. — Тогава мнозина от тези вярващи решиха да не носят повече паразита на Техноцентъра в телата си.