Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

А изобщо имаше ли такава пречка? Може би подсъзнателно отказвах да се опитам да се свържа със света на живите — поне за нещо друго, освен спомените за Енея, — тъй като знаех, че сега обитавам света на мъртвите. Вече не. Исках да се махна оттук. Енея споменаваше за още две стъпки, но никога не ми ги беше обяснила изцяло — чуването на музиката на сферите и извършването на първата стъпка.

Сега разбирах и двете идеи. Без да видя телепортирането й и без огромния прилив на гещалтово разбиране, дошло заедно с ужасното съпреживяване на смъртта й, никога нямаше да ги проумея. Но сега ги разбирах.

Бях смятал, че слушането на музиката на сферите е някакъв паранормален радиотелескопичен номер — всъщност чуване на прашенето и пропукването на звездите, както вече от единайсет или повече столетия правеха радиотелескопите. Но Енея изобщо не бе имала предвид това, съзнавах аз. Тя слушаше не звездите, а резонанса на хората — човеци и други, — обитаващи тези звезди. И беше използвала Празнотата като насочващ фар, преди да се телепортира.

Личното й телепортиране бе почти необяснимо за мен, Контролираните от Техноцентъра телепортаторни врати представляваха груби дупки, пробити в Празнотата — и следователно в пространство/времето, — които бяха поддържани отворени от порталите, също както в старите дни на скалпелната хирургия разрезите в човешката плът се бяха разтваряли с груби скоби. Телепортирането на Енея, разбирах сега аз, беше безкрайно по-изящно.

Докато двамата с приятелката ми постоянно се бяхме телепортирали на планетните повърхности и от една звездна система на друга с „Игдразил“, аз се бях чудил как прави така, че не се появяваме под някой хълм, на петдесет метра над земята или в ядрото на звезда. Струваше ми се, че подобно на неподготвените скокове с хокингов двигател, онова сляпо свободно телепортиране е случайно и опасно. Но ние винаги се бяхме появявали точно там, където искаше Енея. И сега разбирах защо.

Енея чуваше музиката на сферите. Тя резонираше заедно с Празнотата, Която Обвързва, която на свой ред резонираше с разумен живот и мисъл, а после приятелката ми използваше почти неограничената енергия на Празнотата, за да… за да направи първата стъпка. Да мине през Празнотата до мястото, където я очакваха тези гласове. Веднъж тя ми беше казала, че Празнотата улавя енергията на квазари, на екплодиращите ядра на галактики, на черни дупки и черна материя. Навярно достатъчно, за да придвижи няколко органични форми на живот през пространство/времето и да ги отведе на съответното място.

Любовта бе първичният двигател във вселената, веднъж ми каза Енея. Беше се пошегувала, че някой ден ще обясни физиката на този почти неизползван енергиен източник. Но не доживя, за да го направи.

Но сега разбирах какво е искала да каже и какъв е принципът. До голяма степен музиката на сферите се пораждаше от изящната хармония и акордни вариации на любовта. Свободно телепортиране до мястото, където чака нечий любим. Запомняне на определено място, на което си бил с онзи или онези, които обичаш. Копнежа да виждаш нови места.

Внезапно осъзнах защо през първите ни месеци заедно безцелно — както ми се струваше на времето — се бяхме телепортирали от свят на свят: Mare Infinitum, Ком-Рияд, Хеброн, Сол Дракони Септем, безименният свят, на който оставихме кораба, всички други, дори Старата Земя. Телепорталите не работеха. Енея ни бе отвеждала заедно с А. Бетик на тези места — като ги докосваше, усещаше дъха им, чувстваше слънчевата им светлина по кожата си, виждаше ги пълни с приятели, с хора, които обичаше, — научавайки музиката на сферите, за да може по-късно да бъде изпълнявана.

А и собствената ми самотна одисея, помислих си аз: телепортирането с каяка от Старата Земя на Лусус, облачната планета и всички други. Енергията зад това телепортиране беше Енея. Тя ме пращаше там, за да мога да вкуся от тези места и някой ден отново да ги открия сам.

Бях смятал — дори докато записвах разказа в перото, което стисках подмишница в шрьодингеровата си смъртна килия, — че едва ли съм бил нещо повече от обикновен спътник в поредица от случайни авантюри. Но всичко това бе имало цел. Бях любим, пътуващ заедно с любимата си — или към любовта си — през музикални петолиния от светове. Петолиния, които е трябвало да науча наизуст, за да мога някой ден отново да ги свиря.

Затворих очи в шрьодингеровата си котешка кутия и се съсредоточих, после съсредоточеността ми преля в онова изпразнено умствено състояние, което бях усвоил чрез медитация на Тян Шан. Всеки свят е имал своята цел.