Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

— Ти си на ход — каза Джон.

Няколко минути Консула обмисляше възможностите си и после премести един от офицерите си.

Джон реагира веднага и посочи към пешка, която Консула покорно премести едно квадратче напред вместо него.

Младият мъж го погледна с искрено любопитство.

— Ами ако утре не се върнеш от лова? — тихо попита той.

Сепнат от замислеността си, Консула се усмихна.

— Тогава корабът е твой, което така или иначе е очевидно. — Той върна офицера си назад. — Какво ще правиш Джон, ако нашето съвместно пътуване наистина завърши така?

Джон му посочи да премести топа му напред и със същата светлинна скорост отвърна:

— Ще го върна на Хиперион. Ако всичко е наред, ще го програмирам да се върне при Брон. Или при Мартин Силенъс, ако старецът все още е жив и работи върху „Песните“ си.

— Ще го програмираш ли? — намръщен към дъската, попита Консула. — Искаш да кажеш, че ще напуснеш корабния ИИ? — Той премести офицера си с още едно квадратче.

— Да — потвърди Джон и посочи на противника си отново да премести напред една от пешките му. — Във всеки случай, през следващите няколко дни ще го направя.

Още по-силно намръщен, Консула погледна към дъската, после към холограмата срещу него и накрая отново към дъската.

— Къде ще идеш? — попита той и премести царицата си, за да защити царя.

— Обратно в Техноцентъра — отвърна Джон и премести топа си с две квадратчета.

— За да се изправиш отново пред създателя си ли? — рече Консула и пак атакува с офицера.

Младият мъж поклати глава. Позата му бе изправена и имаше навик да отмята къдриците от челото си с изящно движение с глава.

— Не — тихо каза той, — за да всея хаос сред същностите на Техноцентъра. Да ускоря безкрайните им граждански войни и вътрешни вражди. Да съм онова, което е бил за поетичната общност моят първообраз — дразнител. — Джон посочи към мястото, където искаше да бъде преместен останалият му кон.

Консула обмисли този ход, не откри в него заплаха и се намръщи към собствения си офицер.

— И защо? — накрая попита той. Джон отново се усмихна и посочи към квадратчето, където трябваше да отиде топът му.

— След няколко години дъщеря ми ще се нуждае от помощ — отвърна младежът и се подсмихна. — Е, всъщност, след двеста седемдесет и няколко години. Шах и мат.

— Какво? — сепнат възкликна Консула и проучи дъската. — Не може да бъде… Джон зачака.

— По дяволите — накрая каза Консула на Хегемонията и събори царя си. — По дяволите, майната му и проклятие.

— Да — протегна ръката си Джон. — Благодаря ти за приятната игра. И се надявам, че утрешният лов ще е по-успешен за теб.

— По дяволите — повтори Консула и без да се замисля се опита да стисне фината длан на холограмата. За стотен път реалните му пръсти минаха през нематериалната десница на другия. — По дяволите — отново изруга той.

Същата нощ аз се събудих в шрьодингеровата котешка кутия и осъзнах, че в ума ми отеква една дума: „Детето!“.

Мисълта, че Енея е била омъжена, преди връзката ни да се превърне в истинска любов, че е родила дете, беше дълбоко заровена в душата ми като болезнен въглен, но освен почти маниакалното ми любопитство — любопитство, останало незадоволено от разговорите ми с А. Бетик, Рахил и другите, които я бяха видели да тръгва по време на пътуването й с тях, но които нямаха представа къде и с кого е била — не бях се замислял за това, че детето живее някъде в същата вселена, която обитавах и аз. Нейното дете. Плачеше ми се.

— Детето не е на място, на което да мога да го открия — бе казала тя.

Къде можеше да е сега това дете? Колко беше голямо? Седях на леглото си в шрьодингеровата котешка кутия и си задавах тези въпроси. Енея тъкмо бе навършила двайсет и три стандартни години, когато беше умряла… поправка: когато бе брутално убита от Техноцентъра и неговите мирски марионетки. Беше изчезнала за една година, единайсет месеца, една седмица и шест часа, когато едва бе навършила двайсет години. Това означаваше, че бебето е на около три стандартни години… плюс времето, което бях прекарал тук, в шрьодингеровото яйце… осем месеца? Десет? Просто не знаех, но ако детето все още бе живо… Боже мой, изобщо не бях попитал Енея дали е момче или момиче и тя не спомена нищо единствения път, когато бе Разговаряла с мен по този въпрос. Толкова бях погълнат от собствената си болка и детинско чувство за онеправданост, че не се сетих да я питам. Какъв идиот съм бил. Детето — синът или дъщерята на Енея — сега беше на около четири стандартни години. Ходеше… със сигурност. Говореше… да. Боже мой, осъзнах аз, детето й вече беше разумно човешко същество, приказваше, задаваше въпроси… много въпроси, както показваше скромният ми опит с малки деца… учеше се да кара колело, да лови риба и да обича природата…