Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

Но Енея не беше сред тези звезди. Тя пламтеше като слънчева светлина, заобикаляща ни по време на разходка в топъл пролетен ден по моравите над Талиезин-запад — постоянна, разсеяна, изтичаща от един-единствен източник, но стопляща всичко и всеки наоколо, извор на живот и енергия. И както с идването на зимата или със спускането на нощта, отсъствието на тази слънчева светлина носи студ и мрак и ние очакваме следващата пролет и утрин.

Но знаех, че за Енея вече няма да настъпи утро, че за нея и нашата любов няма да има възкресение. Огромната сила на посланието й е, че мирският вариант на възкресението е лъжа — стерилизиращ като задължителните в Мира инжекции за контрол на раждаемостта. В ограничената вселена на „безсмъртните“ почти няма място за деца. Мирската вселена бе подредена и статична, неизменна и стерилна. Децата носят хаос, врява и безкраен потенциал за бъдещето, което беше анатема за Мира.

Докато си мислех за това и за последния подарък на Енея — антидотът за мирския имплантант за контрол на раждаемостта в мен, — аз се чудех дали това е чисто метафоричен жест. Надявах се, че Енея не ми е предлагала да го използвам буквално, да си намеря друга любов, жена да имам деца от някоя друга. По време на един от многобройните ни разговори двамата бяхме обсъждали този въпрос — спомням си, че стояхме във вестибюла на заслона й край Талиезин и привечерният вятър донасяше аромат на юка и иглика, — онази странна разтегливост на човешкото сърце, способността му да открива нови връзки, нови хора с които да споделя живота си, нови възможности. Но се надявам, че подаръкът на Енея през онези последни няколко минути, докато бяхме заедно в базиликата „Св. Петър“, наистина е метафора, означаваща по-големия дар, който вече бе дала на човечеството, възможността за хаос, глъч и чуден, невидим потенциал. Ако подаръкът беше буквален, предложение да открия нова любов, да имам деца от друга жена, Енея изобщо не ме бе познавала. Докато пишех този разказ, бях разбрал през очите на толкова много други хора, че Рол Ендимион е достатъчно симпатичен човек, заслужаващ доверие, тромаво храбър от време на време, но че не блести с проницателност или интелигентност. Бях достатъчно умен и проницателен обаче — поне в душата си, — за да съм сигурен, че тази любов ми стига за цял живот и постепенно осъзнах — с изтичането на дните, седмиците и месеците в смъртната ми килия в очакване на неидващата смърт, — че ако по някакво чудо се върна във вселената на живите, отново ще потърся радостта, смеха и приятелството, но не бледа сянка на любовта, която бях изпитал. Не деца. Не.

В продължение на няколко прекрасни дни докато пишех, аз бях убеден, че Енея се е върнала от мъртвите… че наистина е възможно някакво чудо. Тъкмо бях стигнал до онзи момент в разказа, в който се бяхме телепортирали на Старата Земя след ужасната среща с чудовището Немес на Божия горичка — и бях завършил тази част с описанието на пристигането ни в Талиезин-запад.

Нощта след завършването на този първи период от нашата история сънувах, че Енея е дошла при мен — в шрьодингеровата килия, — че вика името ми в мрака, докосва ме по бузата и ми прошепва: „Тръгваме си оттук, Рол скъпи мой. Не скоро, но веднага щом свършиш историята ни. Веднага щом си я спомниш цялата и я разбереш.“ Когато се събудих, открих, че перото се е активирало и на страниците, с почерка на Енея, е написано дълго писмо от нея с цитати от стиховете на баща й.

Дни… седмици наред бях убеден, че тя наистина е идвала при мен, някакво чудо като явлението на Иисус пред учениците му след разпването — и работех по разказа с всички сили, отчаяно копнеещ да го видя завършен, да запиша всичко и да го разбера. Но това ми отне още месеци и постепенно започнах да осъзнавам, че посещението на Енея трябва да е било нещо друго — моето първо чуване на шепота й сред гласовете на мъртвите в Празнотата, а вероятно и истинско послание от нея, някак съхранено в паметта на перото и настроено да се задейства, когато напиша тези страници. Това не бе невероятно. Бях сигурен обаче в способността на скъпата ми приятелка да вижда мигове от бъдещето — „от бъдещата“, винаги казваше тя и подчертаваше множественото число. Може би бе успяла да запише онова прекрасно писмо в перото и да се погрижи устройството да бъде поставено в шрьодингеровата котешка кутия.

Или… и това е обяснението, което в крайна сметка приех… съм написал писмото сам, изцяло потънал, макар че може би по-правилно е да кажа „обсебен“, в личността на Енея, докато търсех същността й из Празнотата и собствените си спомени. Тази теория ми е най-малко приятна, но съответства на единственото някога изразявано от приятелката ми мнение за отвъдния живот, повече или по-малко основаващо се на юдейската традиция, че след смъртта си хората живеят само в сърцата и спомените на онези, които са обичали, на които са служили и които са спасили.