Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

Във всеки случай писах още няколко месеца, започнах да разбирам действителните невероятни мащаби — и безполезност — на храбрия подвиг и безпомощната саможертва на Енея и после свърших с отчаяното писане, намерих смелост да опиша ужасната смърт на Енея и собствената си безпомощност, докато тя умираше, плаках, докато отпечатвах последните няколко страници върху микропергамента, прочетох ги, рециклирах ги, наредих на перото Да вкара пълния разказ в паметта си и изключих плочата — както си мислех — за последен път.

Енея не се появи. Не ме изведе от плен. Беше мъртва. Усещах отсъствието й от вселената също толкова ясно, колкото усещах всяко отекване от Празнотата, Която Обвързваше.

После легнах в шрьодингеровата си котешка кутия опитах се да заспя, да забравя да ям и зачаках смъртта.

Някои от търсенията ми сред гласовете на мъртвите бяха довели до разкрития, които нямаха пряка връзка с разказа ми. Някои бяха лични — например, сънища наяве за отдавна мъртвия ми баща, излязъл на лов заедно с братята си, вникване в благородната душа на този тих човек когото никога не бях познавал, или хроники на човешката жестокост, които, също като спомените на Яков Шулман от забравения двайсети век, бяха само подтекст на по-дълбокото ми разбиране за варварството на съвремието.

Но други гласове…

Бях свършил с разказа си за живота ми с Енея и очаквах смъртта, спях все повече и повече с надеждата, че решителното квантово събитие ще се случи, докато спя, като съзнавах текста в паметта на перото и смътно се чудех дали някой някога ще открие начин да отвори шрьодингеровата ми котешка кутия — направена така, че да се самоунищожи при външна намеса — и ще намери повествованието ми, навярно след векове, когато отново заспах и сънувах този сън. Незабавно разбрах, че не е обикновен — онзи вероятностен танц на вълновия фронт, — а е зов на един от гласовете на мъртвите.

В съня ми Консула на Хегемонията свиреше на „Стенуея“ на балкона на абаносовия си космически кораб — онзи космически кораб, който толкова добре познавах, — докато в недалечните блата скачаха и ревяха огромни зелени гущероподобни твари. Свиреше Шуберт. Не познавах света отвъд балкона, но той бе покрит с могъщи примитивни растения, буреносни облаци и страшни животински ревове.

Консула беше по-дребен, отколкото винаги си го бях представял. Когато свърши, той тихо поседя за миг в здрача, докато корабът не проговори с непознат за мен глас — по-умен и по-човешки.

— Чудесно — каза корабът. — Наистина чудесно. — Благодаря ти, Джон — отвърна Консула, изправи се от пейката и прибра балкона вътре. Започваше да вали.

— Все още ли настояваш да отидеш на лов сутринта? — попита безплътният глас, който не принадлежеше на познатия ми кораб.

— Да — рече Консула. — Обикновено го правя, когато идвам тук.

— Обичаш ли вкуса на динозавърско месо? — попита корабният ИИ.

— Никак — отвърна Консула. — Почти не става за ядене. Обичам самия лов.

— Искаш да кажеш риска — поправи го корабът.

— И него. — Консула се подсмихна. — Макар че внимавам.

— Ами ако утре не се върнеш от лов? — попита корабът. Говореше с гласа на млад мъж с британски акцент от Старата Земя. Консула сви рамене.

— Прекарахме… колко?… повече от шест години в проучване на световете от старата Хегемония. Познаваме системата… хаос, гражданска война, глад, разпокъсване. Видяхме резултата от Падането на телепортаторната система.

— Мислиш ли, че Гладстоун допусна грешка, като даде заповед за атаката? — тихо попита корабът.

Консула си бе налял бренди на бара и сега донесе чашата си на масичката за шах до библиотеката. После седна и погледна към фигурите, вече започнали битка на дъската пред него.

— В никакъв случай — отвърна той. — Тя постъпи правилно. Но резултатът е тъжен. Ще минат десетилетия, навярно и векове, преди Мрежата да започне да се сплита в нова форма. — Докато говореше, Консула затопляше брендито си и внимателно го бъркаше в чашата. Сега вдиша аромата му и отпи. После вдигна поглед и попита: — Би ли искал да довършим играта, Джон?

На стола срещу него се появи холосът на млад мъж. Той бе поразителен човек с ясни кафяви очи, ниско чело, вдлъбнати скули, къс нос, упорита челюст и широка уста, която говореше едновременно за спокойна мъжественост и загатване за войнственост. Носеше широка блуза и високи бричове. Косата му беше кестенява, гъста и много къдрава. Консула знаеше, че някога са описвали лицето на госта му като „… живо и очарователно“ и отдаваше това на спокойната подвижност на изражението му, което се дължеше на огромния интелект и енергията на младежа.