Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

Площад „Св. Петър“ бе затворен за пешеходци, освен няколкото охранявани портала, на които войници внимателно проверяваха пропуски и чипови идентификационни карти.

— Няма да можем да минем — каза отец де Соя. Беше достатъчно мрачно и лампите по колонадата на Бернини бяха включени, за да осветяват статуите и каменните папски гербове. Свещеникът посочи към два светещи прозореца над колонадата вдясно от фасадата на „Св. Петър“, увенчана със статуи на Христос, Йоан Кръстител и апостолите.

— Това са частните кабинети на папата.

— Само на един изстрел разстояние — отбелязах аз, макар че дори не си и помислях да нападам папата.

Отец де Соя поклати глава.

— Сдържащо поле клас десет. — Той се огледа. Повечето пешеходци бяха влезли на площада през охраняемите портали и ние започвахме да изпъкваме на улицата. — Ако не направим нещо, ще ни поискат идентификационните карти каза свещеникът.

— Тази охрана обичайна ли е? — попита Енея.

— Не — отговори отец де Соя. — Възможно е да се дължи вашето писмо, но е по-вероятно това да са нормални предохранителни мерки, когато Негово светейшество отслужва папска меса. Камбаните, които чуваме, призовават за следобедна меса, водена от него.

— Откъде знаете? — попитах аз, удивен, че може да разбере толкова много неща само от няколко камбанни удара. Отец де Соя изненадано ме погледна.

— Зная го, защото днес е Възнесение — отвърна той. Изглеждаше шокиран или защото ние не знаехме такъв елементарен факт, или защото до този момент самият той бе забравил за него. — Това е Страстната седмица — продължи свещеникът, като говореше тихо, сякаш на себе си. — През цялата седмица Негово светейшество трябва да изпълнява и папските си, и енорийските си задължения. Днес… този следобед… със сигурност на тази меса той изпълнява церемонията на измиването на краката на дванайсет свещеници, символизиращи дванайсетте апостоли, чиито крака Иисус е измил на Тайната вечеря. Церемонията винаги се е провеждала в енорийската черква на папата, базиликата „Св. Йоан Латерански“, която някога е била извън ватиканските стени, но след преместването на Ватикана на Пацем се изпълнява в базиликата „Св. Петър“. Оставили са базиликата „Св. Йоан Латерански“ на Старата Земя, защото е била унищожена по време на войната на седемте държави през двайсет и първи век и… — Де Соя замълча. Лицето му бе станало абсолютно празно като на епилептик или дълбоко замислен човек.

Двамата с Енея чакахме. Признавам, че с известно безпокойство поглеждах към патрула от мирски полицаи в черни брони, който се приближаваше към нас по дългия булевард.

— Зная как можем да влезем във Ватикана — заяви отец де Соя и тръгна към уличката срещу ватиканския булевард.

— Добре — отвърна Енея и бързо го последва. Йезуитът рязко спря.

— Мисля, че можем да влезем вътре — каза той. — Но нямам представа как ще излезем.

— Само ни отведете вътре, моля ви — рече Енея.

Стоманената порта се намираше зад разрушен каменен параклис без прозорци на три пресечки от Ватикана. Беше заключена с малък катинар и голяма верига. Надписът на вратата гласеше: „ТУРИСТИЧЕСКИ ОБИКОЛКИ ВСЯКА ВТОРА СЪБОТА: Затворено през Страстната седмица-СВЪРЖЕТЕ СЕ С ВАТИКАНСКАТА ТУРИСТИЧЕСКА СЛУЖБА: «ПЛОЩАД НА ПЪРВИТЕ ХРИСТИЯНСКИ МЪЧЕНИЦИ» №3888.“

— Можете ли да разбиете тази верига? — попита ме отец де Соя.

Попипах тежката верига и здравия катинар. Единственият ми инструмент бе малкият ловджийски нож на колана ми.

— Не — отвърнах аз. — Но навярно ще успея да отворя катинара. Потърсете някаква тел в онова кошче за боклук хей там.

Останахме под дъжда поне десет минути. Светлината избледняваше и шумът на уличното движение по съседните булеварди като че ли се усилваше. Очаквах всеки момент швейцарската гвардия или полицията да ни се нахвърли. Всичко, което знаех за разбиването на ключалки, бях научил от стар комарджия на гемията по р. Канс, прибягнал към хазарта, след като властите в Порт Романс му отрязали два пръста за кражби. Докато работех, си мислех за десетгодишната одисея с Енея, за дългото пътуване на отец де Соя дотук, за пропътуваните стотици светлинни години и за десетките хиляди часове на напрежение, болка, саможертва и ужас.

А проклетият катинар не поддаваше.

Накрая върхът на ножа ми се счупи. Изругах, хвърлих го настрани и блъснах гадния, въшлив, кретенски, лайнян катинар в мръсната каменна стена. Той изщрака и се отвори.