Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

Отец де Соя мълчаливо стоеше наблизо, но сега стисна дясната ръка на Енея в лявата си длан. С другата отправи безмълвен благослов към храмера и клонингите от екипажа.

— In nomine Patris et Filii et Spiritu Sancti.

— Амин — казах аз и хванах лявата ръка на Енея. — Амин — каза Енея.

Нападнаха ни по-малко от две секунди след като се телепортирахме в системата. Фотонните кораби и архангелите обединиха огъня си срещу нас като дъговите акули, които някога ми се бяха нахвърлили в моретата на Mare Infinitum.

— Тръгвайте! — извика Истинският глас на Дървото Хет Мастийн сред бурята от пращене. на полето около нас. — Ерговете умират? Сдържащото поле ще поддаде след секунди. Тръгвайте! Нека Муира насочва мислите ви. Тръгвайте!

Енея имаше само две секунди, за да погледне към жълтото слънце в центъра на системата и по-малката звезда на Пацем, но това беше достатъчно. Тримата стискахме ръцете си, докато се телепортирахме сред светлина и шум, сякаш се издигахме сред котел от лазерен огън, стопяващ полетата на кораба, сред изпарения на пламтящи адски езера.

Блясъкът избледня и после се превърна в слънчева светлина Над Ватикана бе облачно, студено, почти зимно време, и по каменните улици валеше лек, леден дъжд. Енея носеше мека жълтокафява риза, кафява кожена жилетка и по-официални от обикновено черни панталони. Косата й беше вдигната назад и прихваната с две шноли от коруба на костенурка. Кожата й изглеждаше свежа, чиста и млада а очите й — толкова уморени в последните дни — бяха ясни и спокойни. Все още стискаше ръката ми, докато тримата се обърнахме да погледнем към улиците и хората наоколо.

Намирахме се на края на уличка, излизаща на широк булевард. Малки групи хора — мъже и жени в официални черни дрехи, свещеници, ята от монахини, редици от деца, строили се зад две монахини, навсякъде черни и червени чадъри — вървяха по тротоарите, а по улиците безшумно се плъзгаха ниски, черни наземни коли. На задните им седалки виждах епископи и архиепископи. Като че ли никой не забелязваше появяването ни.

Енея гледаше към ниските облаци.

— „Игдразил“ току-що се телепортира от системата. Някой от вас усети ли го?

Затворих очи и се съсредоточих върху потока от гласове и образи. Чувствах… отсъствие. Зърнах пламък, обгърнал външните клони на дървото.

— Полето е поддало точно след като сме се телепортирали — отвърнах аз. — Как са се телепортирали без теб, Енея? — Разбрах отговора още щом зададох въпроса. — Шрайка.

— Да. — Енея продължаваше да стиска ръката ми. Дъждът бе студен и можех да чуя клокоченето му в канавките и каналите зад нас. Тя говореше съвсем тихо. — Шрайка ще пренесе „Игдразил“ и Истинския глас на Дървото през времето и пространството. Към неговата… съдба.

Спомних си откъси от „Песните“. Дърволетът, изгарящ пред погледа на поклонниците малко преди тайнственото изчезване на Хет Мастийн заедно с Шрайка от вятърната гемия. Няколко дни по-късно Храмерът отново се беше появил в присъствието на чудовището близо до Долината на Гробниците на времето и скоро бе умрял от раните си. Той единствен от седмината поклонници не беше разказал историята си. Хиперионските поклонници: полковник Касад, хегемонийският Консул, бащата на Рахил Сол, майката на Енея Брон Ламиа, храмерът Хет Мастийн, Мартин Силенъс, сегашният папа отец Хойт — на времето никой от тях не беше успял да си обясни събитията. Като дете за мен това бяха само древни думи от мит. Стихове за непознати. Как трябва да бяха премисляли усилията и приключенията си, само за да се наложи отново да поемат бремето си. Колко често, съзнавах сега, като трийсетгодишен, колко често в живота на всички ни се случваше същото.

— Виждате ли онази черква оттатък улицата? — попита отец де Соя.

Трябваше да разтърся глава, за да се съсредоточа върху настоящето и да оставя настрани мислите и гласовете, които ми шепнеха.

— Да — отвърнах аз и избърсах дъждовните капки от челото си. — Това базиликата „Св. Петър“ ли е?

— Не — отвърна свещеникът. — Това е енорийската черква „Св. Анна“. Входът към Ватикана до нея е портата на св. Анна. Главният вход за площад „Св. Петър“ е нататък по булеварда и зад онези колонади.

— Там ли отиваме? — попитах Енея. — Във Ватикана?

— Чакай да видим дали ще успеем — отвърна тя. Тръгнахме по тротоара — просто мъж и млада жена, които вървяха заедно със свещеник в студен, дъждовен ден. Оттатък улицата имаше знак, показващ, че внушителната сграда без прозорци е казарма на швейцарската гвардия. Пред портата на „Св. Анна“ и на пресечките стояха войници от тази казарма в официални, датиращи от епохата на Възраждането черни плащове, бели дантелени яки и жълто-черни панталони, докато по улиците патрулираха мирски полицаи в делова черна бойна броня и летяха над нас в черни плъзгачи.