Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

Този път се случи клечката да изгори в участък, в който костите бяха наредени на пет пласта, всеки отбелязан с ред черепи. Белите им над очни дъги отразяваха светлината, но безоките орбити бяха безразлични към нас. Грижливо оформените стени от кости бяха дебели поне шест метра от двете страни и се издигаха към сводестия таван на десет метра над нас. На отделни места имаше малки свличания и трябваше внимателно да си пробиваме път през тях. В мрака между отделните клечки оставахме на място, но мълчахме. Не се чуваше друг звук… нито пробягване на плъхове, нито капки вода. Тишината нарушаваха само приглушените ни думи и дишането ни.

— Странно — каза отец де Соя, след като изминахме още двеста метра, — те не взели идеята от древните римски катакомби, които са навсякъде около нас тук, а от така наречените парижки катакомби… стари каменни кариери, изкопани дълбоко под града. Парижаните трябвало да прехвърлят в тях костите от задръстените си гробища в края на осемнайсети до средата на деветнайсети век. Те открили, че спокойно могат да съберат шест милиона мъртъвци само в няколко километра коридори. Ахх… ето че пристигнахме…

В праха на пода на още по-тесен коридор от кости от лявата ни страна се виждаха стъпки, водещи към друга стоманена врата, също незаключена. Трябваше и тримата да я напънем, за да я отворим. Свещеникът ни поведе надолу по ръждиво спирално стълбище. Според изчисленията ми трябваше да сме на дълбочина поне трийсет и пет метра под равнището на улицата. Кибритената клечка угасна точно в момента, в който влизахме в друг тунел — много по-стар от метрото. Таванът и стените му бяха неравни и порутени. Бях зърнал странични отклонения, кости, безредно пръснати навсякъде, съборени черепи, парчета гнили дрехи.

— Според отец Баджо — прошепна свещеникът, — тук започват истинските катакомби. Християнските катакомби датират от първи век след Христа. — Блясна нова клечка. Чух кибритената кутия да трака така, сякаш наистина беше почти празна. — Насам, предполагам — каза отец де Соя и ни поведе надясно.

— Сега под Ватикана ли сме? — няколко минути по-късно прошепна Енея. Долових нетърпението в гласа й. Кибритената клечка замъждука и угасна.

— Скоро, скоро — отвърна в мрака де Соя и запали нова. Не чух кибрита да трака.

След още сто и петдесетина метра коридорът просто свърши. Тук нямаше разхвърляни кости, нямаше черепи, само груби каменни стени и едва видима мазилка. Клечката изгоря. Енея ме докосна по ръката, докато чакахме в мрака.

— Съжалявам — каза свещеникът. — Няма повече клечки.

Сподавих надигналата се в гърдите ми паника. Бях сигурен, че сега чувам шумове… в най-добрия случай далечен тропот на плъхове, а в най-лошия човешки стъпки по стъпалата.

— Връщаме ли се? — попитах и шепотът ми прозвуча прекалено високо в пълния мрак.

— Отец Баджо ми каза, че на север тези тунели някога се свързвали с древните катакомби под Ватикана — промълви отец де Соя. — По-точно под базиликата „Св. Петър“.

— Е, не ми изглежда да… — започнах аз и замълчах. През няколкото секунди светлина преди клечката да угасне бях зърнал сравнително нови тухли в каменната стена… само на няколко века в сравнение с хилядолетията, изминали от издялването на каменните блокове. Промъкнах се напред като опипвах с ръце, докато пръстите ми не докоснаха камък, тухли, ронлива мазилка.

— Направено е набързо — отбелязах, като се основавах на опита си от именията на Клюна толкова много години по-рано. — Мазилката е напукана и някои от тухлите са строшени. — Продължих бързо да опипвам с пръсти стената. — Дайте ми нещо остро. По дяволите, иска ми се да не бях изхвърлил ножа си…

Енея ми подаде заострена пръчка или клон в мрака и в продължение на няколко минути дълбах, докато осъзная, че държа в ръцете си счупена в единия край бедрена кост. Приятелката ми и свещеникът се присъединиха към мен и тримата започнахме да копаем с кости и нокти студените тухли, докато пръстите ни не се разкървавиха. Малко по-късно спряхме да си поемем дъх. Очите ни не се бяха приспособили към мрака. Тук не проникваше каквато и да е светлина.

— Месата вече е свършила — прошепна Енея. Каза го така, като че ли беше някакво трагично събитие.

— Това е Голямата меса — отвърна отец де Соя. — Продължителна церемония.

— Почакайте! — казах. Пръстите ми бяха запомнили леко размърдване на тухлите — не на една-две, а на цялата стена. — Отстъпете назад — високо наредих аз. — Пропълзете отстрани на тунела. — После се отдръпнах назад, но изправен, повдигнах лявото си рамо, наведох глава и се хвърлих леко приведен напред. Почти очаквах да си разбия главата в камъка.