Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

Блъснах се в тухлите със силно изпъшкване и дъжд от прах и мазилка. Тухлите не се срутиха. Но усетих, че хлътват навътре.

Енея и де Соя се присъединиха към мен. След минута бяхме направили отвор по средата на стената и съборихме навътре цялата останала маса.

От другата страна на прохода мъждукаше съвсем бледа светлина, но достатъчно, за да видим рампа от останки, водеща към още по-дълбок тунел. Запълзяхме надолу на четири крака, стигнахме до място, на което можехме да се изправим, и продължихме през миришещия на пръст коридор. След още два завоя се озовахме в грубо изсечени катакомби като предишните горе, но осветени от тясна светлинна ивица, минаваща на височината на пояса по дясната стена. Тунелът постоянно се разклоняваше, но ние следвахме светлинната ивица и петдесет метра по-нататък стигнахме до по-широк проход със съвременни осветителни глобуси, разположени на всеки пет метра. Те не светеха, но древната светлинна ивица продължаваше.

— Сега сме под „Св. Петър“ — прошепна отец де Соя. — Тези катакомби са били открити през 1939-а, след като погребали папа Пий XI в недалечна ниша. Разкопките продължили двайсетина години, след което ги преустановили. Археолози повече не били допускани тук.

Навлязохме в още по-просторен коридор — достатъчно широк, за да вървим за първи път един до друг. Древната скала и тухлените стени, тук-там с вградени мраморни блокове, бяха покрити с фрески, раннохристиянски мозайки н счупени статуи, поставени над ниши, пълни с кости и черепи. Много от тези ниши бяха затворени с прозрачна, пожълтяла от вековете пластмаса, която почти скриваше останките вътре, но като се навеждахме и се вглеждахме внимателно, можехме да видим празни очни орбити и овали на тазове.

Фреските представяха християнски изображения — гълъби, носещи маслинови клонки, жени, вадещи вода, вездесъщата риба, — но се намираха до по-стари ниши, урни и гробове с предхристиянски сцени на Изида и Аполон, Бакхус, посрещащ мъртвите в отвъдния свят с огромни, преливащи кани вино, сцени на лудуващи волове и овни, танцуващи сатири — незабавно забелязах приликата с Мартин Силенъс и се обърнах точно навреме, за да уловя разбиращия поглед на Енея — и същества, които отец де Соя нарече менади, някакви пасторални изображения, ята яребици, паун с пера от парченца лазурит, които все още отразяваха светлината с яркосин блясък.

Вглеждането през древната, покрита с мръсотия пластмаса и пластостъкло ме караше да мисля, че минаваме през някакъв земен аквариум на смъртта. Накрая стигнахме до червена стена, разположена под прав ъгъл спрямо по-ниска, избледняла синя преграда със следи от надписи на латински. Тук пластмасата бе по-нова и малкият контейнер с кости вътре все още ясно се виждаше. Черепът беше поставен върху грижливо подредената купчина кости и като че ли любопитно ни наблюдаваше.

Отец де Соя падна на колене в праха, прекръсти се и сведе глава в молитва. Двамата с Енея останахме назад и го гледахме с безмълвния срам, присъщ на неверника в присъствието на каквато и да е истинска вяра.

Когато свещеникът се изправи, очите му бяха влажни.

— Според църковната история и отец Баджо, работниците открили тези окаяни кости през 1949 година след Христа. По-късните анализи показали, че принадлежат на як мъж, починал на шейсетина години. Ние сме точно под олтара на базиликата „Св. Петър“, построен тук заради легендата, че на това място тайно е погребан свети Петър. През 1968 година след Христа папа Павел VI публично заявил убедеността на Ватикана, че това наистина са костите на рибаря, на същия онзи Петър, който придружавал Иисус и бил Камъкът, върху който Христос построил своята Църква.

Погледнахме към купчината кости и после отново към свещеника.

— Федерико, знаете, че аз не се опитвам да разруша Църквата — каза Енея. — А само сегашното й извращение.

— Да — отвърна отец де Соя. Той грубо избърса очи и остави кални следи по лицето си. — Зная, Енея. — Йезуитът се огледа наоколо, отиде до недалечна врата и я отвори. Нагоре водеше метално стълбище.

— Сигурно има охрана — прошепнах аз.

— Мисля, че няма — поклати глава Енея. — В продължение на осемстотин години Ватиканът се е страхувал от нападение от космоса… от горе. Не вярвам да са обърнали сериозно внимание на катакомбите си.

Тя мина пред свещеника и енергично, но тихо се заизкачва по металните стъпала. Побързах да я последвам. Видях, че отец де Соя поглежда назад към мрачната ниша, прекръства се за последен път и тръгва след нас към базиликата „Св. Петър“.