Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

Тя ме прегърна. Беше истинска наслада да спим заедно при нулевата гравитация на Звездното дърво. Още по-възхитително бе да спим заедно на малкото си легло в личната си каюта при слабата гравитация на „Игдразил“. Не можех да си помисля, че някога ще съм в състояние да спя без нея.

— Да разпръсна праха ти, а? — накрая прошепнах аз.

— Да — измърмори тя, по-скоро насън, отколкото будна.

— Хлапе, скъпа моя, обич моя — казах аз, — ти си луда малка кучка.

— Да — измърмори моята Енея. — Но съм твоята луда малка кучка. Скоро заспахме.

През последния ни ден Енея ни телепортира в звездна система с червено джудже клас МЗ и прекрасен земеподобен свят, въртящ се в близка орбита около него.

— Не — каза Рахил, когато малката ни група застана на мостика на Хет Мастийн. Онези триста ученика на Енея, тръгнали от Звездното дърво, ни бяха оставяли един по един на мирските светове като бутилки, хвърляни в огромен океан, но без послания. Сега бяхме останали отец де Соя, Рахил, Енея, капитанът Хет Мастийн, А. Бетик, неколцина клонинги.от екипажа, ерговете долу и аз. И Шрайка, безмълвен и неподвижен на високата си платформа.

— Не — повтори Рахил. — Промених решението си. Искам да дойда с теб.

Енея стоеше със скръстени ръце. През цялата тази дълга сутрин на телепортиране и сбогуване с учениците си тя беше особено мълчалива.

— Както искаш — тихо отвърна приятелката ми. — Знаеш, че няма да ти заповядам каквото и да е, Рахил.

— Върви по дяволите — промълви Рахил.

— Да — каза Енея. Рахил сви юмруци.

— Това някога ще има ли край, дявол да го вземе?

— Какво искаш да кажеш? — попита Енея.

— Знаеш какво искам да кажа. Баща ми… майка ми… твоята майка… техният живот е бил изпълнен с всичко това. Моят живот… сега изживяван за втори път… винаги в борба с този невидим враг. Постоянно бягство, постоянно очакване. Назад-напред във времето като някакъв прокълнат, излязъл от контрол пумпал… о, по дяволите.

Енея чакаше.

— Имам една молба — въздъхна Рахил и погледна към мен. — Не се обиждай, Рол. Постепенно започнах да те харесвам. Но може ли Енея сама да ме отведе на Света на Бърнард?

Погледнах към Енея.

— Нямам нищо против — отвърнах. Рахил изпъшка.

— Отново на този затънтен свят… ниви, залези, малки градчета с големи бели къщи и широки веранди. Отегчаваше ме още, когато бях осемгодишна.

— Ти си го обичала, когато си била осемгодишна — възрази Енея.

— Да — съгласи се Рахил. — Обичах го. — Тя се ръкува със свещеника, после с Хет Мастийн и накрая с мен.

Внезапно си спомних най-неясните стихове от „Песните“ на стария поет, спомних си как им се смеех на светлината на лагерния огън, когато Баба ме караше да ги рецитирам, зачуден дали хората изобщо си говорят такива неща, и без да се замислям, казах на Рахил:

— Алигаторе, доскоро.

Младата жена странно ме изгледа. Зелените й очи отразяваха светлината на света, който висеше над нас.

— Крокодиле, жив и здрав.

Тя стисна ръката на Енея и двете изчезнаха. Нямаше проблясък, когато човек не се телепортираше с приятелката ми. Само внезапно… изчезване.

Енея се върна пет минути по-късно. Хет Мастийн се отдръпна от контролния кръг и пъхна ръце в ръкавите на робата си.

— Онази, която учи?

— В системата на Пацем, моля, Истински глас на Дървото Хет Мастийн. Храмерът не помръдна.

— Вие знаете, скъпа приятелко и учителко, че Мирът вече със сигурност е свикал половината от бойните си кораби в системата на Ватикана.

Енея вдигна поглед към тихо шумолящите листа на красивото дърво, с което пътувахме. На километър зад нас сиянието на ядрената опашка бавно ни отдалечаваше от гравитационния кладенец на Света на Бърнард. Тук не ни атакуваха мирски кораби.

— Ерговете ще могат ли да задържат полетата, докато се приближим до Пацем? — попита тя.

Капитанът измъкна малките си длани от ръкавите на робата си и разпери ръце.

— Съмнително е. Изтощени са. Тези атаки ги пренатовариха…

— Зная — кимна Енея. — И много съжалявам. Трябва да останете в системата само една-две минути. Навярно ако сега ускорите и се приготвите за маневриране с пълна скорост, когато се появим в системата на Пацем, дърволетът ще може да се телепортира обратно преди полетата да поддадат.

— Ще опитаме — отвърна Хет Мастийн. — Но бъдете готови за незабавно телепортиране. Животът на дърволета може да продължи само секунди след пристигането ни там.

— Първо трябва да отпратим кораба на Консула — каза Енея. — По-добре да го направим сега. Само няколко минути, Хет Мастийн.