Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

Дорье Фамо докосна и двама ни за благословия.

— Кале пе а — рече на Енея тя.

Отдалечихме се в здрача на прашната буря и се телепортирахме с блясък на бяла светлина. На спокойния мостик на „Игдразил“ попитах приятелката си:

— Какво ти каза?

— Кале пе а — повтори тя. — Това е древно тибетско сбогукане, когато керванът се готви за изкачване по високите върхове. Означава „върви бавно, ако искаш да се завърнеш“.

И така продължи на още сто свята, всеки от които посещавахме съвсем за кратко, но всяко сбогуване бе трогателно по различен начин. Трудно ми е да кажа колко дни и нощи прекарахме в това последно пътуване с Енея, защото беше изпълнено само с телепортиране, с проблясък на светлина, когато дърволетът изчезваше на едно място и се появяваше на друго, а когато всички бяха прекалено уморени, за да продължат, „Игдразил“ оставаше да се носи из пустия космос няколко часа, докато ерговете почиваха и останалите от нас се опитвахме да спим.

Спомням си поне три от тези периоди на сън, така че навярно сме пътували само три дни и нощи. А може би сме пътували седмица или повече и сме спали само три пъти. Но си спомням, че двамата с Енея почти не спяхме и нежно се любехме, сякаш всеки път, когато се прегръщахме, можеше да е последен.

През едно от тези кратки уединения аз й прошепнах:

— Защо правиш това, хлапе? Просто всички не можем да станем като прокудените и да улавяме слънчевата светлина в крилете си. Искам да кажа… беше прекрасно… но аз обичам планетите. Обичам пръстта под краката си. Харесва ми просто да съм… човек. Да съм мъж.

Енея се подсмихна и докосна лицето ми. Спомням си, че светлината бе слаба, но че можех да видя капчиците пот между гърдите й.

— И на мен ми харесва да си мъж, Рол, обич моя.

— Искам да кажа… — тромаво започнах аз.

— Зная какво искаш да кажеш — промълви Енея. — И аз обичам планетите. И на мен ми харесва да съм човек… просто да съм жена. Не правя всичко това заради някаква утопична еволюция на човечеството, заради превръщането ни в прокудени ангели или в сенешайски емпати.

— Тогава защо? — прошепнах в косата й аз.

— Просто заради възможността за избор — тихо отвърна тя. — Заради възможността да продължим да сме хора, каквото и да означава това за онзи, който избира.

— Да изберем отново ли? — попитах.

— Да — кимна Енея. — Даже това да означава да изберем нещо, което вече е било избрано. Даже това да означава да изберем Мира, кръстоида и съюза с Техноцентъра.

Не я разбрах, но в този момент повече се интересувах от това да я прегръщам.

След секунди мълчание Енея каза:

— Рол… аз също обичам пръстта под краката си, шумоленето на вятъра в тревата. Би ли направил нещо за мен?

— Всичко — отвърнах аз.

— Ако умра преди теб — прошепна тя, — искам да върнеш праха ми на Старата Земя и да го разпръснеш там, кълето двамата сме били най-щастливи заедно. Ако ме бе пронизала в сърцето, нямаше да ме заболи толкова силно.

— Ти ми каза, че мога да остана с теб — накрая дрезгаво, ядосано и смутено промълвих аз. — Че мога да дойда с теб навсякъде.

— И наистина е така, обич моя — прошепна Енея. — Но ако аз умра преди теб, ще направиш ли това за мен? Почакай няколко години и после разпръсни праха ми там, където сме били най-щастливи на Старата Земя.

Искаше ми се да я стисна в ръцете си, докато не извика. Докато не се откаже от молбата си. Вместо това попитах:

— Как, по дяволите, ще се върна на Старата Земя? Тя е в По-малкия Магеланов облак, нали? На около сто и шейсет хиляди светлинни години оттук, нали?

— Да — потвърди Енея.

— Е, нима отново ще отвориш телепортаторните врати, за да мога да се върна там?

— Не — каза тя. — Тези врати завинаги са затворени.

— Тогава как, по дяволите, очакваш да… — Затворих очи. — Не искай това от мен, Енея.

— Вече го поисках, обич моя.

— Вместо това поискай да умра с теб.

— Не — поклати глава тя. — Искам да живееш заради мен. Да направиш това за мен.

— Дявол да го вземе — измърморих.

— Това „да“ ли означава, Рол?

— Това означава „дявол да го вземе“ — казах аз. — Мразя мъчениците. Мразя предопределението. Мразя любовните истории с тъжен край.

— И аз — прошепна Енея. — Ще направиш ли това за мен?

Изсумтях.

— Къде сме били най-щастливи на Старата Земя? — накрая попитах аз. — Сигурно имаш предвид Талиезин-запад, защото не сме ходили заедно на много други места.

— Ще разбереш — прошепна тя. — Хайде да спим.

— Не искам да спя — грубо отвърнах аз.