Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

Няколко минути след като излязохме от пустите коридори на кошера Дрег, към нас се приближиха седем души в тъмночервени наметала. Застанах между Енея и тези зловещи фигури, но вместо да ни атакуват, седмината мъже паднаха на колене на хлъзгавия под, сведоха глави и напевно произнесоха:

— Култът към Шрайка — тъпо отбелязах аз. — Мислех си, че са изчезнали — че са били очистени по време на Падането.

— Предпочитаме да бъдем наричани Църквата на Последното изкупление — каза първият мъж, като се изправи на крака, но все още свел глава към Енея. — И не… не сме били „очистени“, както се изразихте… а само се скрихме под земята. Добре дошла, Дъще на светлината. Добре дошла, Невесто на Аватара.

Енея с видимо нетърпение поклати глава.

— Не съм невеста на никого, епископ Дюруйен. Това са двамата мъже, които доведох да поверя под ваша закрила за следващите десет месеца.

Облеченият в червено епископ сведе плешивата си глава.

— Точно както казват твоите пророчества, Дъще на светлината.

— Не са пророчества — отново възрази Енея. — Обещания. — Тя се обърна и за последен път прегърна Джордж и Джигме. — Ще се видим ли отново, Архитекте? — попита Джигме.

— Не мога да ви го обещая — каза Енея. — Но ви обещавам че ако е по силите ми, пак ще бъдем заедно. Последвах я обратно по пустия, влажен коридор на кошера на Дрег, където нашето заминаване нямаше да изглежда толкова чудотворно, че да подхрани допълнително и без това достатъчно богатата митология на култа към Шрайка.

На Тсинтао-Хсишуанг Панна се сбогувахме с Далай лама и неговия брат Лабсанг Самтен. Лабсанг заплака. Момчето лама не.

— Китайският диалект на местното население е ужасен — заяви Далай лама.

— Ала ще го разбирате, Ваше светейшество — отвърна Енея. — И те ще ви слушат.

— Но вие сте моята учителка — полуядосано рече момчето. — Как мога да ги уча без ваша помощ?

— Ще ви помагам — обеща Енея. — Ще се опитам да ви помагам. И после зависи от вас. И от тях.

— Ще можем да споделяме причастието с тях, нали? — попита Лабсанг.

— Ако те го пожелаят — каза тя. После се обърна към момчето. — Ще ми дадете ли благословията си, Ваше светейшество?

Детето се усмихна.

— Аз съм този, който трябва да моли за благословия, Учителко.

— Моля ви — настоя Енея и отново долових немощта в гласа й. Далай лама се поклони и каза със затворени очи:

— Това е от „Молитвата на Кунту Сангпо“, както ми беше разкрита чрез видението на моя тертон в един от предишните ми животи:

ХО! Феноменалният свят и цялото съществуване,

самсара и нирвана, една основа имат, но два са пътищата и два са

резултатите —

прояви и на невежество, и на Познание. Чрез думите на Кунту Сангпо в Двореца на Първичното празно пространство,

нека всички същества постигнат съвършенство и единение с Буда.

Универсалната основа не е ограничена, тя спонтанно надига се, огромно иманентно

пространство, над всякакво описание,

в което не съществуват нито самсара, нито нирвана. Познанието на тази действителност

е единението с Буда,

докато невежите същества се скитат в самсара. Нека всички разумни същества от трите царства постигнат Познание за природата на неопределимата

основа.

Енея се поклони на момчето.

— Дворецът на Първичното празно пространство — промълви тя. — Колко по-изящно определение от моето тромаво „Празнота, Която Обвързва“. Благодаря ви. Ваше светейшество.

Детето се поклони.

— Аз ви благодаря, почитаема Учителко. Нека смъртта ви е по-бърза и безболезнена, отколкото и двамата очакваме.

Двамата с Енея се върнахме на дърволета.

— Какво искаше да каже той? — попитах аз, поставил ръце на раменете й. — „По-бърза и безболезнена смърт“. Какво искаше да каже, по дяволите? Да не би да имаш намерение да бъдеш разпната? Това твое проклето месианско превъплъщение до същия странен край ли трябва да доведе? Отговори ми, Енея! — Осъзнах, че я разтърсвам… че разтърсвам своята скъпа приятелка, своето любимо момиче. Отпуснах ръце.

Енея ме прегърна.

— Просто остани с мен, Рол. Остани с мен, докато можеш.

— Ще остана — казах аз и я потупах по гърба. — Кълна се, че ще остана.

На Фуджи се сбогувахме с Кенширо Ендо и Харуюки Отаки. На Денеб Драй това беше дете, което никога не бях виждал — десетгодишно момиче на име Катерин, — което остана само и привидно без да се страхува. На Сол Дракони Септем, онзи свят със замръзнал въздух и смъртоносни духове, на който коварно бяха убити отец Главк и нашите читчатукски приятели, почти с радост пожела да остане тъжният и замислен работник Римси Кипуп. На Невърмор това бе друг мъж, когото нямах честта да познавам — тих възрастен господин, който приличаше на по-любезен и по-млад брат на Мартин Силенъс. На Божия горичка, където десет стандартни години по-рано А. Бетик беше загубил част от ръката си, двамата храмерски лейтенанти на Хет Мастийн се телепортираха заедно с Енея и мен и не се завърнаха. На Хеброн, на който вече почти не бяха останали еврейски заселници, но за сметка на това имаше хиляди добри християнски колонисти, пратени от Мира, двамата сенешай алуитски емпати Ллииоонн и Ооееаалл се телепортираха, за да се сбогуват с нас в една пустинна вечер, докато скалите все още отразяваха слънчевите лъчи.