Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

— Да — рече Енея. — През последните десет години много пъти съм докосвала тези негови последни спомени. Но той има и други, Рол. Топли и красиви спомени… пълни със светлина. Надявам се да ги откриеш.

— Искам само гласовете да млъкнат — искрено отвърнах аз. — Това… — посочих към дърволета наоколо, към хората, които познавахме, към Хет Мастийн, застанал на мостика си. — Всичко това е прекалено важно.

Енея се усмихна.

— Наистина е прекалено важно. Тъкмо това е проклетият проблем, нали? — Тя отново обърна лице към звездите.

— Не, Рол, онова, което трябва да чуеш преди да направиш стъпката, не е езикът на мъртвите… нито дори на живите. А… същността на нещата.

Поколебах се. Не исках да се правя на глупак, но все пак казах:

… Милиони приливи и отливи ще минат във непосилен гнет. Но той не ще умре, дорде не се изпълни всичко. Ако докрай…

Енея ме прекъсна:

… проникне в глъбините на магията и обясни смисъла на всички движения, форми и звуци, ако изследва всички материи и видове чак до техните символни същности, то той не ще умре…

Тя отново се усмихна.

— Чудя се как е чичо Мартин. Дали прекарва годините в студен сън? Дали се дърли с бедните си андроидни слуги? Все още ли работи над недовършените си „Песни“? Във всичките си сънища никога не съм успявала да видя чичо Мартин.

— Той умира — казах аз. Енея удивено премигна.

— Сънувах го… видях го… тази сутрин — поясних. — Размразил се е за последен път, така каза на верните си слуги. Машините поддържат живота му. Пулсеновите процедури най-после са го изхабили. Той… — Замълчах.

— Кажи ми — настоя Енея.

— Той ще остане жив, докато не те види отново — продължих аз. — Но е много слаб. Енея извърна очи.

— Странно е — каза тя. — Майка ми се е карала с чичо Мартин през цялото време на поклонението. Понякога едва не са се хващали за гушата. Преди смъртта й той беше най-близкият й приятел. Сега… — Гласът и секна.

— Просто трябва да останеш жива, хлапе — отвърнах аз и открих, че собственият ми глас звучи странно. — Остани жива и здрава и се върни, за да видиш стареца. Дължиш му го.

— Хвани ме за ръка, Рол.

Корабът се телепортира с ослепителен проблясък.

Около Тау Сети Сентър незабавно ни атакуваха, не само мирски кораби, но и фотонни кораби на бунтовниците, борещи се за независимост на планетата под ръководството на амбициозната жена архиепископ Ахила Силваски. Сдържащото поле заблестя като свръх-нова.

— Определено не можеш да се телепортираш през това — казах аз на Енея, когато тя подаде ръце на Тромо Трочи от ДОМУ и мен.

— Човек не може да се телепортира през каквото и да е — твърна приятелката ми, стисна ръцете ни и ние бяхме на Повърхността на някогашната столица на рухналата Хегемония.

Тромо Трочи никога не беше стъпвал на ТС2, всъщност изобщо не бе напускал Тян Шан, но търговските му интереси бяха възбудени от разказите за този бивш капиталистически център на човешката вселена.

— Жалко, че нямам с какво да търгувам — каза хитрият търговец. — За около шест месеца на толкова продуктивен свят бих могъл да изградя търговска империя.

Енея бръкна в раницата си и извади тежък златен слитък.

— Това би трябвало да ти стигне за начало — каза тя. — Но не забравяй истинските си задължения тук. Стиснал слитъка, дребният мъж се поклони.

— Никога няма да ги забравя, Онази, която учи. Не съм изтърпял напразно мъките на научаването на езика на мъртвите.

— Просто остани жив през следващите няколко стандартни месеца — отвърна Енея. — Сигурна съм, че после ще успееш да си осигуриш транспорт до който си поискаш свят.

— Ще дойда, където и да сте, г. Енея — каза търговецът и за първи път го виждах изобщо да проявява някъв признак на вълнение. — И ще дам цялото си богатство — минало, бъдещо и фантазирано, — за да го направя.

Тези думи ме накараха да премигна. Дойде ми наум, че мнозина от учениците на Енея може би бяха — навярно бяха — малко влюбени в нея и в същото време изпитваха към приятелката ми огромно благоговение. Но да го чуя от устата на този мислещ единствено за пари търговец — това ми идваше прекалено много.

Енея го докосна по ръката.

— Пази се.

„Игдразил“ все още беше под атака, когато се върнахме. И продължаваше да е, когато Енея ни телепортира от системата.

Вътрешността на града-свят Лусус бе същата, каквато си я спомнях от краткото си пребиваване: поредица от кошерни кули над вертикалните каньони от сив метал Тук се сбогувахме с Джордж Тсаронг и Джигме Норбу. На слаба светлина набитият, мускулест Джордж — разплакан, докато прегръщаше Енея — можеше да мине за среден лусусианец, но мършавият като скелет Джигме щеше да изпъква сред кошерните тълпи. Но Лусус беше свикнал с чуждоземци и нашите двама надзиратели щяха да са добре, докато имаха пари. Лусус обаче бе един от малкото мирски светове, върнали се към универсалните кредитни карти, а Енея нямаше такива в раницата си.