Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

А сега насреща ми се издигаха определено извънземни животни.

Най-голямото ми напомняше за сепия — още едно от адаптираните животни от Старата Земя, — която изобилстваше в топлите плитчини на Великото южно море на Хиперион. Това създание обаче беше почти прозрачно и вътрешните му органи ясно се виждаха, макар да признавам, че ми бе трудно да разгранича външните от вътрешните му части — то пулсираше и променяше формата си всяка секунда, почти като космически кораб, преобразуващ се за битка. Съществото нямаше глава, дори нямате сплеснатата издаденост на сепията, която можеше да се смята за глава, но бях в състояние да различа разнообразни пипала, въпреки че навярно е по-точно да опиша постоянно люлеещите се, трептящи, свиващи се и разтягащи се издатъци като папратовидни вейки или нишки. Но тези нишки се намираха в светло, прозрачно тяло и не бях сигурен дали движението на създанието във въздуха е резултат от поклащането им, или се дължи на газове, изхвърляни при разширяването и свиването на гигантската сепия.

Доколкото си спомнях от старите книги и обясненията на Баба, зеплините на Вихрушка бяха много по-прости на вид — пълни с газ тела с форма на дирижабъл, прости клетки със смес от водород и метан, съхраняващи и метаболизиращи хелий, гигантски медузи, плуващи във водородно-амондчно-метановата атмосфера на Вихрушка. Доколкото си спомнях, зеплините се хранеха с някакъв атмосферен планктон, носещ се из отровната атмосфера като огромно количество въздушна манна. На Вихрушка нямаше хищници… до появата на хората с техните летящи батискафи, дошли заради ценните редки газове.

Когато сепията се приближи, видях колко сложни са вътрешностите й: светли, пулсиращи очертания на органи, напомнящи на черва спирали, неща, които може би бяха хранителни влакна, тръби, навярно за възпроизводство или отделяне, и издатъци, които можеха да са полови органи или очи. И през цялото време нещото се нагъваше в себе си и свиваше увитите си нишки, а после отново се разгъваше и изцяло разтягаше пипалцата си като сепия, която плува в прозрачна вода. Дължината му бе пет-шестстотин метра.

Започнах да забелязвам и другите създания. Около сепията се рояха стотици или хиляди златисти дисковидни същества, вариращи по големина от съвсем мънички, навярно колкото дланта ми, до по-големи от тежките речни манти, използвани за теглене на шлепове по хиперионските реки. Тези същества също бяха почти прозрачни, макар че вътрешностите им бяха скрити от някакво зеленикаво сияние, което може би представляваше инертен газ, луминисциращ поради собствените им биоелектрически полета. Създанията се рояха около сепията и понякога сякаш бяха поглъщани или поливани през един или друг отвор, само за да се появят отново навън. Не бих могъл да се закълна, че съм видял сепията да изяжда който и да е от дисковете, но по едно време ми се стори, че забелязвам облак от сияещи в зеленикаво същества, движещ се във вътрешността на огромното нещо като призрачни кръвни телца в прозрачна вена.

Чудовището и облакът от неговите придружители се издигаше и приближаваше към мен, докато слънчевата светлина не премина през тялото му. Коренно промених преценката си за големината му — трябва да беше дълго поне цял клик и около триста метра широко. Сега живите дискове се носеха от двете ми страни. Можех да видя, че се въртят и нагъват като манти.

Извадих игления пистолет, който ми бе дал Алем, и вдигнах предпазителя. Ако чудовището ме нападнеше, щях да изстрелям половин пълнител иглички в светлата му страна с надеждата, че е също толкова тънка, колкото и прозрачна. Може би имаше вероятност да изпусна газовете, които му позволяваха да лети в пласта от кислородна атмосфера.

В този момент змиевидните нишки на съществото се протегнаха във всички посоки — някои от тях минаха само на метри от параплатното на каяка ми — и аз осъзнах, че няма да успея да убия чудовището или да го накарам да потъне, преди то да унищожи платното ми с едно-единствено замахване с пипало. Зачаках. Почти очаквах всеки момент да бъда погълнат в търбуха на сепията — ако изобщо имаше търбух.

Нищо не се случи. Лодката ми се носеше в посоката, която смятах за запад, топлите въздушни течения издигаха параплатното ми, а по-студените го караха да се спуска надолу, облаците се извисяваха и сепията и нейните спътници — без каквото и да е основание ги смятах за паразити — летяха неколкостотин метра на „север“ и на стотина метра над мен. Чудех се дали съществото ме следва от любопитство, или от глад. Чудех се дали зелените дискове наоколо ми биха могли да ме атакуват всеки момент.