Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

Всяка дума беше като пристъп на мигрена. Всяка една от тях ме връхлиташе със силата на мозъчен кръвоизлив. Думите кънтяха в черепа ми със собствения ми глас. Навярно полудявах.

Избърсах сълзите си и погледнах към гигантската сепия и рояка от зелени паразити. По-големият организъм пулсираше, свиваше се, протягаше своите увиващи се нишки и плуваше в ледения въздух. Не можех да повярвам, че думите са дошли от това създание. Беше прекалено биологично. А и не вярвах в телепатията. Погледнах към роя. щите се дискове, но в поведението им не се забелязваха признаци на по-висш интелект от този на прашинки, осветени от сноп слънчеви лъчи — дори по-малко, отколкото в синхронното плуване на ято риби или прилепи. Макар че се чувствах глупаво, аз извиках:

— Кой си ти? Кой говори?

Примижах, готов за експлозията от думи в мозъка ми, но от гигантския организъм и неговите спътници не последва отговор.

— Кой говори? — извиках пак сред надигналия се вятър.

Не се чуваше нищо друго, освен плясъка на въжетата в параплатното.

Каякът зави надясно, изправи се и отново зави. Обърнах се наляво — почти очаквах да открия, че ме напада друго чудовище, но вместо това видях да се приближава нещо много по-зловещо.

Докато бях наблюдавал извънземното същество на север, от юг ме бяха заобиколили развълнувани черни облаци. Откъм тласканите от топъл въздух буреносни маси пълзяха тъмни ленти и се кълбяха под мен като абаносови реки. Можех да видя проблясващите в бездната светкавици и прииждащите сфери на кълбовидните мълнии, откъсващи се от черната буреносна колона. Увиснали от черната облачна река много по-близо до мен се вихреха десетина торнада, чиито фунии се протягаха към лодката ми като опашки на скорпиони. Всяка фуния бе по-голяма от сепията — вертикални километри вихрен хаос — и от тях се отделяха все нови и нови. Тромавото ми параплатно не беше в състояние да издържи на който и да е от тези въртопи — а те нямаше как да не минат през мен.

Изправих се в клатещата се лодка и се хванах за едно от въжетата с лявата си ръка. После разтърсих десния си юмрук към вихрушките, към бурята зад тях и към невидимото небе.

— Мамка ви! — извиках. Думите ми се загубиха във воя на вятъра. Жилетката ми плющеше. Вихърът едва не ме отнесе. Провесих се навън и застанах като ски скачач в мига на безумно равновесие преди неизбежното падане. Отново разтърсих юмрук и изкрещях: — Не ми пука какво ще направите, мамка ви. Предизвиквам ви, богове!

Сякаш в отговор, една от фуниите се приближи и върхът на конуса й се заби надолу, като че ли в търсене на твърда повърхност, която да унищожи. Бе на стотици метри от мен, но вакуумът от преминаването й завъртя каяка и параплатното като хартиена лодка в канала на ваната. Отпуснах се напред върху гладкия корпус на каяка и щях да изпадна в несвяст, ако опипващите ми ръце не бяха открили въже, за което да се хванат.

Фунията на торнадото беше придружена от градушка. Ледени топчета — някои големи колкото юмрука ми — заудряха по параплатното и каяка със звука на облак игли, изстрелян от пистолет. Топчетата ме улучиха по крака, рамото и кръста и от болка едва не се пуснах. Това нямаше значение, осъзнах аз, докато се държах за клатещия се, пропадащ каяк, защото платното бе разкъсано на стотици места. Единствено то ме беше спасило от ледения обстрел, но сега бе станало на решето и лодката стремително се носеше към мрака на много хиляди клика под мен. Фуниите на торнадото изпълниха небето. Стиснах вече безполезното въже и увиснах на него, решен да остана в това положение, докато налягането не ме смажеше или ветровете не ме разкъсаха на парчета.

Бях падал по-малко от километър, набирайки скорост, невъзможна на Хиперион или Старата Земя, когато сепията — забравена някъде зад и над мен — се понесе надолу. Трябва да се бе придвижила с ослепителна скорост. Първото нещо, което си помислих, щом дългите й нишки се обвиха около мен като пипала, беше, че е гладна и е решила в никакъв случай да не губи вечерята си.

Ако съществото ме бе задържало рязко при скоростта, с която падах, и каякът, и аз щяхме да се пръснем на малки парченца. Но сепията започна да се спуска заедно с мен, като обкръжи лодката, платното, въжетата и мен с най-малките си пипалца — всяко от които дебело от два до пет метра — и после постепенно спря, изпускайки смърдящи на амоняк газове като спускателен кораб преди приземяване. След това отново започна да се издига към бурята, която продължаваше да бушува. Макар почти да бях загубил съзнание, забелязах, че сепията потъва във вихрещия се черен облак и в същото време придвижва разбития каяк и мен към отвор в огромното си прозрачно тяло.