Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

„Е — изтощено си помислих аз, — най-после открих къде й е устата.“

Около и върху мен лежаха парчета от въжетата и параплатното. Каякът сякаш беше увит в груб сив плат. Опитах се да се обърна, като си мислех да пропълзя обратно към седалката на лодката и да взема игления пистолет, за да се освободя от създанието.

Пистолетът го нямаше, разбира се — беше изпаднал навън по време на яростното премятане и падането. Нямаше ги и възглавниците, раницата с дрехите ми, храната, водата и лазерното фенерче. Вътре нямаше абсолютно нищо.

Опитах се да се засмея, но не успях, докато пипалата теглеха каяка и вкопчилия се в него пътник през последните петдесет метра до зейналия отвор от долната страна на тялото на сепията. Сега по-ясно можех да видя вътрешните органи — пулсиращи и поглъщащи, движещи се на перисталтични вълни, някои пълни със зелените дисковидни създания. Когато нишките ме привлякоха по-близо, усетих непреодолима смрад на почистваща течност — амоняк, осъзнах аз, — от която очите ми се насълзиха и гърлото ми започна да пари.

Помислих си за Енея. Тази мисъл не бе продължителна или ясно оформена — просто мислен образ на момичето на шестнайсетия му рожден ден, със съвсем къса коса, потно и загоряло от медитации в пустинята — и й пратих едноединствено послание: „Съжалявам, хлапе. Направих всичко възможно, за да стигна до кораба и да ти го докарам. Съжалявам.“

После дългите пипала се увиха и притеглиха лодката и мен в устата, която трябва да беше широка трийсетина-четирийсет метра. Помислих си за фибростъклото, ултранайлоновото параплатно и въглеродните въжета, които влизаха вътре заедно с мен, и имах време за една последна мисъл: „Надявам се от тях да те заболи коремът“.

После потънах в смрад на амоняк и риба, смътно осъзнах, че въздухът във вътрешността на създанието не е годен за дишане и реших да изскоча от каяка, за да не бъда смлян, но загубих съзнание, преди да успея да направя каквото и да е или да помисля за нещо друго.

Когато вече не можех да съзнавам и виждам, сепията продължи да се издига сред облак, по-черен от безлунна нощ. Устата й се затвори и изчезна. Каякът, платното и аз бяхме само сянка в течното съдържание на търбуха й.

Кензо Исозаки не се изненада, когато швейцарските гвардейци дойдоха за него.

Полковникът от Corpus Helvetica 11 11 Швейцарска гвардия (лат.). — Б.пр. и осемте войника в пълни оранжево-сини униформи с енергийни копия и жезли на смъртта пристигнаха в кабинета му без предупреждение, поискаха да го видят и му представиха шифрован диск, който му нареждаше да се облече официално и да се яви при Негово светейшество папа Урбан XVI. Незабавно.

Полковникът го последва в частния му апартамент, където Исозаки бързо взе душ и облече най-официалната си бяла риза, сива жилетка, червена вратовръзка, черния си двуреден полукостюм със златни копчета отстрани и черна кадифена пелерина.

— Мога ли да телефонирам на колегите си, за да им дам служебни нареждания в случай, че пропусна съвещанията, определени за днес? — попита полковника той, когато излязоха от асансьора в главната приемна. Гвардейците образуваха нещо като златисто-син коридор между работните места.

— Не — отвърна офицерът от швейцарската гвардия. На обичайното място на личния кораб на Исозаки беше кацнал разузнавателен таран на мирския флот. Членовете на екипажа съвсем леко кимнаха с глава на шефа на Търговския мир, казаха му да пристегне коланите на ускорителното си кресло и после полетяха навътре в системата. На тактическия холодисплей се виждаше, че ги ескортират два фотонни кораба.

„Отнасят се с мен като със затворник, а не като с почетен гост“, помисли си Исозаки. Лицето му не разкриваше нищо, разбира се, но вълна на облекчение последва пулсиращия му страх и ужас. Бе го очаквал още от тайната си среща със съветник Албедо. Почти не беше спал след онова болезнено и травмиращо преживяване. Знаеше, че Албедо няма причина да не разкрие опитите на Търговския мир да установи контакт с Техноцентъра, но се надяваше, че ще го помислят единствено за негово дело. Исозаки мислено благодари на онези богове, които биха могли да го слушат, че неговата приятелка и колежка Анна Пели Коняни бе напуснала системата на Пацем, за да присъства на големия панаир на Ренесанс Вектор.

От креслото си между полковника от швейцарската гвардия и един от гвардейците Исозаки можеше да види тактическия холос пред седалката на пилота. Сферата от движеща се светлина и цвят с твърдия й щрихкод бе чисто техническа, но шефът на Търговския мир беше управлявал космически кораб още преди да се родят тези момчета. Разбираше, че не ускоряват към планетата Пацем, а към цел, намираща се до троянския пункт точно по средата между рояка от астероидни бази на мирския флот и отбранителните укрепления на системата.