Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

Електрическите заряди бяха по-широки от Мисисипи и по-дълги от Амазонка. Бях виждал тези реки, а сега можех да наблюдавам тези мълнии. И го знаех.

Приведох се надолу, сякаш това щеше да ми помогне, когато някоя от тези мълнии уцелеше малкия ми летящ каяк. Космите по ръцете ми се бяха изправили и разбрах, че пълзящите по тила и скалпа ми тръпки се дължат тъкмо на това — косата ми се гърчеше като змийско гнездо. По дисплея на инфотерма проблясваха сигнали за пренатоварване. Уредът навярно ми викаше, но в тази буря не бих могъл да чуя и лазерен залп на десет сантиметра от ухото ми. Параплатното се вълнуваше и опъваше въжетата, докато нагорещеният въздух ме подмяташе във всички посоки. По едно време, яхнала опашката на ослепителна мълния, лодката се издигна в хоризонтално положение по-високо от параплатното. Бях сигурен, че въжетата ще се скъсат и ще започна да падам в продължение на минути — часове, — докато налягането и горещината не сложат край на виковете ми.

Каякът взе да се люлее назад-напред като полудяло махало… но под платното.

Освен гръмотевичната буря под мен, освен издигащата се верига от експлозии във всяка кула от облаци, освен разцепващите въздуха мълнии, които сега приличаха вя паяжина от реагиращи неврони в мозък на берсерк, от облаците внезапно започнаха да се отделят кълбовидни мълнии и заплуваха в тъмните простори край каяка ми.

Една от тези гънещи се, прииждащи електрически сфери се носеше на няма и сто метра под мен: беше голяма колкото малък кръгъл астероид — малък електрически спътник. Шумът, който издаваше, не подлежеше на описание, но изведнъж в главата ми неканени нахлуха спомени за горския пожар в блатата на Аквила, за торнадото което се пренесе над кервана ни в мочурищата, когато бях петгодишен, за плазмените гранати, избухващи на фона на огромния син ледник на ледения шелф на Нокътя. Но тези спомени не можеха да се сравняват с енергийния ураган, който подмяташе каяка като камъче по водна повърхност от синя и златна светлина.

Бурята продължи повече от осем часа. Мракът продължи още осем. Останах жив. После заспах. Когато се събудих, потресен и жаден, изпълнен със сънища за светлина и шум, все още отчасти оглушал, изпитващ невероятна нужда да облекча мехура си и притеснен да не изпадна от лодката, докато го правя, видях, че утринната светлина обагря срещуположната страна на стълбовете от облаци, заместили колоните на храма от предишната вечер. Изгревът бе по-прост от залеза: яркобяло и златисто запълзяха надолу от облачния покров и стигнаха до пласта от облаци, сред който плувах, разтреперан от студ. Кожата, дрехите и косата ми бяха мокри. По някое време през нощта беше валяло, при това силно.

Застанах на колене, здраво се хванах за лодката с лявата си ръка, уверих се, че люлеенето на каяка малко се е поуспокоило и се заех за работа. Тънка, златиста струя отрази утринната светлина, докато пропадаше в безкрайността. Глъбините бяха черни, лилави и отново неразгадаеми. Болеше ме кръстът и си спомних за кошмара с бъбречния камък от предишните няколко дни. Сега това ми се струваше сякаш в друг живот, случило се много отдавна и някъде надалеч. „Е — помислих си аз, — ако съм изпикал друго малко камъче, днес няма да го хвана.“

Закопчавах панталона си и се намествах обратно в лодката, като се мъчех да протегна изтръпналите си крака без да изпадна навън, замислен за невъзможността да открия друг телепортаторен пръстен някъде в това безбрежно небе, след като през нощта се бях отклонил от курса си — сякаш изобщо бях имал курс, — когато внезапно осъзнах, че не съм сам. От глъбините се издигаха живи същества и кръжаха около мен.

Отначало видях само едно създание и нямах мащаб, с който да преценя размерите на посетителя. Можеше да е голям няколко сантиметра и да се намира само на метри от каяка ми или да е много километри и на огромно разстояние от мен. После организмът заплува между далечен облачен стълб и още по-далечна облачна кула и тогава разбрах, че е по-вероятно големината му да се измерва в километри. Когато се приближи, видях безброй по-малки фигури, които го придружаваха в утринното небе.

Преди да се опитам да опиша съществата, трябва да кажа, че историята на човешката експанзия в този ръкав на галактиката не ни е подготвила за описание на големи извънземни организми. В основната си част местният живот, открит на стотиците планети, проучени и колонизирани по време на и след Хеджира, се е състоял от растения и някои много прости организми като сияйните паяжини на Хиперион. Малкото големи еволюирали животински форми — да речем, светлоустите на Mare Infinitum или зеплините на Вихрушка — обикновено бяха избивани до окончателното им изтребване. Най-често срещаният резултат беше свят, пълен с безброй адаптирани от човека видове и няколко местни форми на живот. Човечеството бе тераформирало всички тези планети, носейки със себе си бактерии, земни червеи, риби, птици и земни животни под формата на ДНК, размразявайки ембрионите в първите семенни кораби и изграждайки родилни фабрики по време на по-късните експедиции. Пример за този резултат бе Хиперион — жизнените местни растения като тесловите и чалмовите дървета и някои оцелели местни насекоми съществуваха заедно с процъфтяващите пренесени растения и биоизменени видове от Старата Земя като тритрепетликата, вечносините дървета, дъбовете, дивите патици, акулите, колибрите и елените. Не бяхме свикнали с извънземни животни.