Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

„Моносулфид или полисулфиди“ беше казал инфотермът: е, от каквото и да се състояха тези жълтокафеникави облаци, залезът ги обагряше с ръждивочервена светлина. Яркочервени и кървави жилки струяха от главните облачни маси като мускулни влакна под плътта на живо тяло и пращаха вълни по облаци с такава белота, че ме караха да премигвам, сякаш заслепен от сняг, по златисти облаци, напомнящи на руси коси, разсипани по бледи, обърнати наопаки лица. Светлината се сгъсти, стана по-богата и толкова силна, че от очите ми бликнаха сълзи, а после заблестя още по-ярко. Огромни, почти хоризонтални снопове божествена светлина прегаряха колоните, осветяваха някои от тях, другаде хвърляха сянка, преминаваха по пътя си през ледени облаци и ивици вертикален дъжд и образуваха стотици прости и хиляди съставни дъги. После сенките започнаха да изплуват от лилаво-черните глъбини, като поглъщаха все повече от все още вълнуващите се облаци, и накрая покриха всичко, но отначало не носеха сивота или мрак, а безкрайна палитра от нюанси: сияйно злато, потъмняващо към бронз, чисто бяло, което превръщаше в кремаво и после в тъмносиньо, тъмночервено като кръв, бавно угасващо в ръждиво и сетне изсветляващо до есенно жълто-кафеникаво. Корпусът на каяка ми загуби лъскавината си и параплатното над мен престана да отразява светлината. Сенките бавно пълзяха нагоре — сигурно минаха поне трийсет минути, макар да бях прекалено погълнат от гледката, за да проверявам инфотерма си — и когато стигнаха до тавана от облаци, сякаш някой изключи светлините в храма.

Залезът беше невероятен.

Спомням си, че тогава премигнах, поразен от комбинацията от светлина, сенки и странно смущаващото постоянно движение на тези кипящи облачни маси, готов да затворя очи и да събера мислите си. И тъкмо тогава започна играта на светкавиците и сиянието.

На Хиперион нямаше северно сияние — или ако е имало, не съм го виждал. Затова пък бях виждал северното сияние на Старата Земя, на полуострова, който някога бе представлявал Скандинавската република, по време на околосветското ми пътешествие: светлините искряха и ме караха да настръхвам, танцуваха по северния хоризонт като прозрачна рокля на призрачна танцьорка.

Сиянието на този свят беше различно. Високо в небето, в посоката, която бях определил като юг, затанцуваха ивици светлина, напомнящи клавиши на вертикално пиано. Други завеси от зелено, златно, червено и кобалтовосиньо заискриха на тъмния фон под мен. Те се издължиха, станаха по-широки и по-високи, за да се слеят с други завеси от бързо движещи се електрони. Сякаш планетата режеше хартиени фигури от искряща светлина. След минути цялото небе оживя и затанцува от вертикални, коси и почти хоризонтални пъстри ленти. Кулите от облаци отново станаха видими и безбройните багри се отразяваха в тях. Почти чувах съскането и дращенето на слънчевите частици по ужасяващите линии магнитна сила, озаряваща този гигантски свят.

Наистина можех да ги чуя: сблъсъци, тътени, щракане, високи пропуквания, дълги вериги от пращене. Завъртях се и се наведох, за да погледна право надолу. Светкавиците и гръмотевиците бяха започнали.

Като дете из мочурищата бях виждал достатъчно гръмотевични бури. На Старата Земя тримата с Енея и А. Бетик често седяхме вечер пред заслона й и гледахме страшните електрически бури над планините на север. Но нищо не би могло да ме подготви за тази гледка.

Глъбините, както ги бях нарекъл, бяха просто тъмен под, толкова далеч под мен, че обещаваше ужасно налягане и още по-ужасни температури. Но сега тези глъбини бяха оживели от светлина, от светкавици, които пронизваха разстоянието от единствения видим хоризонт до всичко останало като верига от ядрени експлозии. Можех да си представя как дори само един от тези верижни взривове ущожава цели полукълба с градове. Вкопчих се в страната на каяка и се успокоих с мисълта, че бурите са на стотици кликове под мен.

Светкавиците придвижваха нагоре стълбове от облаци. Проблясъци бяла светлина си съперничеха с пъстрата светлина на сиянието. Отначало гръмотевиците бяха недоловими, после започнаха да се чуват и накрая станаха ужасяващи. Лодката и параплатното рязко се разлюляваха от внезапни пристъпи на вятър. Отчаяно стисках страните на каяка с ръце и се молех на Господ да съм на всеки друг свят, освен на този.

После светкавиците започнаха да се разреждат от една облачна кула на друга.

Инфотермът и собствената ми логика вече бяха преценили мащабите на това място — атмосфера, дълбока десетки хиляди клика и толкова далечен хоризонт, че между мен и залеза можеха да се вместят стотици Стари Земи и Хипериони, — но светкавиците окончателно ме убедиха, че това е планета, създадена за гиганти и богове, а не за хора.