Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

— Най-вероятно — отвърна гласът на кораба. — Стандартната Юпитерова скорост е петдесет и девет цяло и пет десети километра в секунда.

— Но атмосферата не е като на газов гигант, нали? — Виждах образуващия се пред мен облак, който напомняше на естествен холос, прожектиран на бързи обороти. Трябва да се извисяваше десетина клика над мен и основата му изчезваше в лилавите глъбини. В подножието му проблесна светкавица. Слънчевата светлина от отсрещната му страна изглеждаше богата и коса: привечерна светлина.

— Атмосферата не прилича на нищо, с което разполагам в паметта си — отвърна инфотермът. — Въглеродният моноксид, етанът, ацетиленът и другите водовъглероди, нарушаващи стойностите на равновесието на Солмев, лесно могат да се обяснят с разпадането на метана под въздействието на молекулната кинетична енергия и слънчевата радиация, а наличието на въглероден моноксид е обичаен резултат от смесването на метана и водната пара в дълбоките пластове, в които температурата надвишава хиляда и двеста градуса по Келвин, но равнищата на кислород и азот…

— Да?

— Показват живот — завърши инфотермът. Завъртях се на сто и осемдесет градуса и погледнах към облаците и небето, сякаш нещо там ме дебнеше.

— Живот на повърхността ли? — попитах аз.

— Съмнително — отвърна равният глас. — Ако този свят следва нормите на Юпитер и Вихрушка, налягането на така наречената повърхност ще е под седемдесет милиона атмосфери от Старата Земя при температура около двайсет и пет хиляди градуса по Келвин.

— На каква височина се намираме?

— Не е ясно — призна уредът, — но тъй като в момента атмосферното налягане е нула цяло и седемдесет и шест стотни от средното за Старата Земя, ако се намираме на стандартен Юпитеров свят, бих казал, че сме над тропосферата, всъщност, в долните слоеве на стратосферата.

— На такава височина не трябва ли да е по-студено? Та това е почти в космоса.

— Не и на газов гигант — обясни инфотермът с непоносимо професорския си глас. — Парниковият ефект води до образуването на пласт с температурна инверсия и загрява слоевете на стратосферата почти до оптималните за човека температури. Макар че разликата от няколко хиляди метра може да доведе до силно изразени повишавания или спадове на температурата.

— Няколко хиляди метра — тихо повторих аз. — Колко въздух има над и под нас?

— Не е ясно — отново каза инфотермът, — но като екстраполирам данните, предполагам, че радиусът на екватора от центъра на този свят до горния край на атмосферата е приблизително седемдесет хиляди, километра, а този кислородно-азотно-въглеродно-диоксиден пласт продължава от три до осем хиляди километра — приблизително две трети от разстоянието от хипотетичния център на планетата.

— От три до осем хиляди клика — тъпо повторих аз. — Около петдесет хиляди клика над повърхността…

— Приблизително — подчерта инфотермът, — но трябва да отбележа, че при налягането близо до ядрото молекулният водород се превръща в метал…

— Да — прекъснах го аз. — Засега това е достатъчно. — Чувствах се така, като че ли щях да повърна.

— Трябва да отбележа аномалията, че интересното оцветяване на близките облаци предполага наличие на амониев моносулфид или полисулфиди, макар че на такава височина би трябвало да се допусне само наличие на амонячни облаци. Облаците от истинска вода не се образуват, докато дълбочината не достигне около десет стандартни атмосфери, поради…

— Достатъчно — повторих аз.

— Отбелязвам това само заради интересния атмосферен парадокс, включващ…

— Млъквай — отсякох накрая.

След залез слънце стана студено. А самия залез ще помня до смъртта си.

Синьото небе високо, високо над мен беше потъмняло до хиперионско лазурносиньо и после до тъмнолилаво. Облаците навсякъде около каяка изсветляха на фона на висините и дълбините. Казвам облаци, но думата е смехотворно неспособна да изрази силата и великолепието, разкрили се пред погледа ми. Бях израснал в номадски пастирски керван сред голите мочурища между Великото южно море и Платото на зъбера на Хиперион: добре познавах облаците.

Перестите облаци високо над мен улавяха здрача в пастелен хаос от меки розови отблясъци и лилави тонове на златист фон. Сякаш бях в храм с висок розов таван, поддържан от хиляди неравномерно разположени колони и стълбове. Основите им чезнеха в мрачните глъбини на стотици или хиляди километри под каяка ми, а заоблените им върхове се извисяваха на стотици или хиляди километри над главата ми. Всяка колона от облаци улавяше косата, богата светлина, преминаваща през отвори в облака на много хиляди клика на запад и лъчите сякаш възпламеняваха облаците, като че ли повърхността им бе от невероятно възпламенима материя.